Читать «Чуждоземецът» онлайн - страница 221

Те идваха за него и той го знаеше. Искаше му се да побегне, но накъде? Намираше се на самия връх на небесната кула, единственият път беше надолу и той минаваше точно през хората, които се опитваха да го убият.

Можеше само да се надява, че стражата на храма ще ги спре. Щяха да ги спрат — беше сигурен в това — защото мъжете от охраната бяха обучени още от деца да правят точно това.

Но как изобщо тези хора са успели да стигнат толкова далече? — зачуди се той.

Киркус се отдръпна от вратата и се върна в Залата на бурите. В ръката си държеше къс меч. Претегли тежестта му и го размаха няколко пъти във въздуха.

Каза си, че няма да има нужда от него. Те нямаше да успеят да влязат тук.

Мансе, старият жрец, стоеше в средата на стаята и го чакаше, пъхнал ръце в ръкавите и склонил глава. Една няма слугиня се грижеше за огъня, макар да наблюдаваше Киркус с крайчеца на окото си.

— И двамата застанете до вратата — заповяда им Киркус. — Уведомете ме, ако се случи нещо.

Той не им обърна внимание, когато притичаха покрай него. Прекоси стаята и спря пред прозореца. Притисна чело към хладното стъкло. От тази височина се виждаше над мъглата. Изглеждаше така, сякаш кулата на храма заедно с останалите кули се издигат над море от облаци като острови, стърчащи тук-там.

През дебелото стъкло се чу вик от прозорец на долния етаж. Стомахът на Киркус отново се сви.

Досега само веднъж се беше страхувал истински за живота си и това беше преди няколко години по време на първото му пречистване. Беше стигнал до половината на едноседмичния ритуал и по никакъв начин не можеше да събере волята, необходима му, за да продължи. Знаеше, че е близо до края.

Баба му беше дошла при него. Беше му дала вода и беше попила противната мръсотия от лицето му. Той най-сетне беше спрял да трепери, а сълзите му бяха секнали. Вдигна поглед към нея, виждайки призраци. Знаеше, че е на ръба да загуби ума си.

— Защо божествената плът е толкова силна? — беше прошепнала тя в ухото му.

В отговор той само беше изграчил, неспособен да говори.

— Кажи ми! — настоя тя и гласът й го шибна като камшик.

— Защото тя не страда от слабост — изрецитира той, едва способен да изрече думите.

— Добре. Сега ми кажи кои са тези слабости.

Той имаше усещането, че е под въздействието на наркотици. Мислите му отказваха да се съсредоточат. Той се мъчеше да ги събере, като бързо насочи вниманието си към думите на баба си.

— Съвест — изрече задъхано.

— Добре. И защо смятаме съвестта за слабост?

Той се беше поколебал с отговора. Знаеше го, но в тогавашното му състояние умът му сякаш беше разбит на парчета и той не можеше да оформи правилните думи.

Старата вещица се беше усмихнала.

— Защото, дете мое, тя не е естественото ни състояние.

И тогава усмивката й избледня, защото главата му отново се беше отпуснала от изтощение.

— Слушай ме, това е важно!

С цялата си сила той беше надигнал отново глава.

— Дори даоистите знаят това. В природата не съществува усещане за правилно или погрешно, няма изначални закони за справедливост. Вълчицата чувства ли се виновна, когато нападне младо и уязвимо животно и го разкъса? Не, тя го прави, защото трябва да живее и да храни вълчетата си. Съвестта е човешко понятие. Хората учат децата си на такива неща, за да могат те да различават правилното от погрешното, но никой не се ражда с вярата в тях.