Читать «Тристан и Изолда (Ранни творби)» онлайн - страница 5

Архипелагът Тристан

Най-ранните писмени версии за Тристан и Изолда са френски. Датират от втората половина на ХІІ век. Тук публикуваме най-представителните: Роман за Тристан от Берул, Лудостта на Тристан (Оксфордски ръкопис), Лудостта на Тристан (Бернски ръкопис), Орловите нокти от Мари дьо Франс, фрагменти от Романа за Тристан и Изолда от Томас. Последователността на текстовете в настоящото издание следва не хронологията на тяхното създаване, а развоя на интригата.

Берул пише своя роман към 1180 г. Творбата му е достигнала до нас в един-единствен ръкопис (№ 2171 от Фонда за френски ръкописи на Националната библиотека на Франция в Париж) от края на ХІІІ век. Съдържа 4486 стиха, които пресъздават седем епизода от централната част на фабулата. Берул се назовава на два пъти в текста (ст. 1272 и ст. 1793) — все за да подчертае, че казва истината за Тристан и Изолда било като се позовава на други разказвачи (ст. 1272), било като се опира на авторитетна книга (ст. 1793). Освен тези две назовавания, за Берул нямаме други сведения. От преобладаващия диалект на неговата творба можем да съдим, че е от Нормандия. Сравнително доброто му познаване на географията на Корнуел дава основание да смятаме, че е живял в антуража на владетеля на това кралство в Югозападна Великобритания. Епизодичната структура на неговия разказ произтича от логиката, че влюбените не могат да живеят разделени, докато враговете им целят именно това — да отпратят Тристан задълго и далече от двора на Марк. Всеки епизод е построен около любовна среща, осуетена от нечие нежелано присъствие или действие. Стилът на Берул е бил определян като архаичен, доколкото в него откриваме белези на епоса — жанр, предхождащ романа. Типично за епоса е външното описание на героите, предпочитание към действията, отколкото към описанията, честата намеса на разказвача и обръщенията му към публиката, осезателното присъствие на народа. Най-характерната особеност на Берул е неговата съпричастност към съдбата на протагонистите — симпатия към влюбените и презрение към техните врагове. За отбелязване е също, че в никоя друга френска версия за Тристан и Изолда християнството не присъства толкова осезателно. А и никъде другаде то не е толкова преиначено и инструментализирано в полза на любовна връзка, несъвместима с Христовото учение за брака като благословен от Бога съюз между мъжа и жената. Тази съпричастност на Берул подсказва и разбирането му за любовта като сила, която стои над всичко и преодолява всички препятствия пред себе си.

Два кратки разказа, озаглавени Лудостта на Тристан, пресъздават един и същи епизод. Под външността на луд Тристан прониква в двора на Марк с надеждата да се добере безнаказано до Изолда, но се натъква на неочаквано препятствие: кралицата не вярва, че „лудият“ е всъщност нейният любим. В крайна сметка го разпознава и приема в обятията си. Авторите на тези разкази са анонимни, но тяхната литературна изработка говори не за фолклор, а за авторска литература от най-висока класа. Двете версии на Лудостта на Тристан се съхраняват в два отделни ръкописа — Оксфордски и Бернски. Оксфордската версия съдържа 998 стиха и вероятно е създадена през третата четвърт на ХІІ век. Бернската версия е по-кратка (584 стиха) и по-късна (края на ХІІ или началото на ХІІІ век).