Читать «Ивен, Рицаря с лъва» онлайн - страница 8

Стоян Атанасов

Ивен, Рицаря с лъва

        Артур тъй властвал над Бретан, че станал крал велик, призван за храброст пример да ни дава и всеки да му подражава. [4] Та този доблестен, смел крал на Петдесетница събрал отново двора си в Уелс във своя замък Кардуел. [8] Следобед дамите събрали бароните в просторни зали и разговори с тях повели я за оспорвани дуели, [12] я за несгоди в любовта — как скръб у нас поражда тя и безпокойства, и тревоги, щом нейните закони строги [16] не съблюдаваш, но честити тя прави хората, които повелите й изпълняват. Уви, те все по-малко стават, [20] в предишни времена обаче, човекът, който я е тачил, бил хвален и обграждан с чест. Но любовта изчезва днес: [24] мнозина, без да чувстват нещо, твърдят, че обич най-гореща изпитват, ала на лъжата най-често къси са краката. [28] Тук пиша за човек, готов да брани своята любов. Да, мъртъв рицар, знам все пак, е по-добре от жив селяк. [32] Във своето повествование насочвам вашето внимание към онзи крал, прочул се вред със добродетели безчет. [36] Като бретонците, аз смятам че вечно тачен на земята ще е Артур. През онзи ден във разговора оживен [40] се включил всеки рицар в двора, но кралят, чувствайки умора, когато свършили обяда, придворните си изненадал [44] и за да си даде покой, до Гениевра легнал той в отделна стая и заспал. Осъдили добрия крал [48] бароните, че не приляга в такъв ден той от тях да бяга. Говорели за любовта отвън до тежката врата, [52] на уморения сеньор сир Додинел, сир Сагремор, Ке — сенешалът, сир Говен, до тях и рицарят Ивен. [56] Във този миг Калогренан разказвал им с нескриван свян за случка, при която сам изпитал бил нечуван срам. [60] Щом чула младата кралица какво разказва този рицар, дощяло й се да узнае и тя развръзката каква е, [64] от своя мъж се отделила и между тях се настанила. Със почитание голямо прав станал разказвачът само. [68] Но сенешалът Ке тогава от яд и злоба вдигнал врява: „Калогренан, ах, мили Боже, въобразихте си, че може [72] чрез тоз жест да ни засрамите, а вие да се проявите като галантен и учтив. Показвайки се угодлив, [76] целите нашата кралица да сметне вас за предан рицар, а нас — за нагли горделивци и за разхайтени ленивци. [80] Но не от мързел си седяхме, а просто ние не видяхме, заслушани във този час, че Гениевра е сред нас [84] и вие скочихте прав вече!“ „Ке, май отидохте далече — кралицата го укорила. — Какво ли ви е озлобило, [88] че тъй сте избухлив по нрав, та се изкарвате все прав, а пък околните корите?“ „Гнева ми, моля да простите, [92] ала не се месете тук. Щом сбра ни вашият съпруг, аз смятам, че сме равни всички. Не съм с изискани привички, [96] но според мен е очевидно, че нищо, в случая, обидно не казах. Нека прекратим с вас спора глупав, незначим, [100] преди да стигнем до кавга. Кажете, по-добре, сега на рицаря да продължава историята да разправя.“ [104] С тон снизходителен, сдържан намесил се Калогренан: „Не съм засегнат аз, сеньор, от този безпредметен спор, [108] не съм изобщо уязвен. И други, по-добри от мен, по-умни, че и дваж по-смели, един ли път, Ке, сте посмели [112] да клеветите най-безчестно. От памтивека е известно, че торът е смрадлив, мухата ни дразни, жили ни осата. [116] Не се засягам лесно аз от злобни хора като вас и не изпитвам оскърбление. Кралице, моля разрешение [120] аз разказа да прекратя и тъй срама да си спестя. За мен той днес не е забава.“ „О, не! — извикал Ке тогава. — [124] Кажете му да продължи, защото не на мен дължи това той, а на всички тук, дори на вашия съпруг! [128] Кралице, няма да ви моля, но наложете свойта воля.“ Кралицата не се сдържала: „От дързостта на сенешала [132] не страдайте, Калогренан. Аз знам, че Ке е грубиян. Той няма да се промени и все ще сипе ругатни. [136] Калогренан, не се сърдете, историята разкажете, от все сърце и аз желая на разказа да чуя края. [140] Нали не ще ми възразите?“ „Кралице моя, щом държите ще почна, но това давление ще ме подложи на мъчение. [144] По̀ предпочитам, ваша чест, око да ми извадят днес, отколкото да продължавам. Но, ако ще се подчинявам, [148] знам, че е най-добре словата да стигнат първо до сърцата, а след това и до душите. В противен случай те прелитат [152] покрай мнозина, за които посланието им е скрито, а думите са само шум, подминат ли сърце и ум. [156] Че всяка дума до ушите подобно вятър лек долита, ала веднага отпътува, преставайки да съществува, [160] ако сърцето не желае да я поспре и опознае, че само то е в състояние да чуе нейното послание. [164] За думите единствен път до нас остава си слухът: той ги приема, след което умът ги праща към сърцето. [168]         И който иска най-добре словата ми да разбере, той да ми повери тогава сърце и слух. Аз обещавам [172] пред всички вас във тях да няма нито лъжа, нито измама. Съвсем сам, като прост селяк, преди пет-шест години пак [176] аз търсех нови приключения на кон, с добро въоръжение, без страх от никаква опасност. Наслуки тръгнах в път надясно [180] и тъй попаднах в лес дълбок. Край пътя храсти — шипки, глог — като бодлив гъст плет растяха и с шиповете ме бодяха, [184] когато аз през тях минавах. Цял ден през гъстата дъбрава със мъка си проправях път, без храстите й да ме спрат. [188] Броселиандската гора пресякох. В края й щом спрях, видях аз от една могила на половин уелска миля, [192] че скромен замък се издига. Поех към земната му дига, зад нея зърнах ров и мост, а там, като че чака гост, [196] сам собственикът му стоеше. В ръката си сокол държеше. Когато поздравих вежливо, той взе юздите услужливо, [200] та аз от коня си да сляза, и точно седем пъти каза, че пътят е благословен, защото е извел там мен. [204] Щом скочих аз от своя кон, той ми направи лек поклон, предложи ми да му гостувам и в замъка му да нощувам. [208] Васалът с благите си нрави голяма радост ми достави — да му даде Бог светли дни за сторените добрини. [212] По моста тръгнах след сеньора и през вратата влезнах в двора. Метална плоча там висеше (от чиста мед изглежда беше) [216] и с чук любезният васал удари звънкия метал три пъти. Топлият му звън отекна над стените вън [220] и, щом го чуха, много хора се втурнаха към нас на двора с желание да ми помагат. Прислужник коня ми веднага [224] отведе. И едва тогава видях към мен да приближава една девойка приветлива, висока, стройна и красива. [228] Тя много сръчно и с умение сне моето въоръжение и ми облече къс халат от тъмносин мек вълнен плат, [232] обшит отвътре с хермелин. Слугите бързо, до един, излязоха от двора всички и ни оставиха самички, [236] за моя истинска отрада. Тя ме отведе на ливада, обрасла със трева зелена, отвред със здрав зид оградена. [240] Девойката бе деликатна и с маниери тъй приятни, че аз останах възхитен от хубостта й в онзи ден [244] и се усетих как копнея да бъда цял живот все с нея. Аз бях честит, ала, уви, васалът пак се появи [248] и на вечеря ме покани.         Пред благодушния стопанин въздъхнах, но не възразих. На масата се настаних [252] и щом таз дева ненагледна на стола срещу мен приседна, отново тръпка в мен премина. Подир вечеря домакинът, [256] баща на тази хубавица, ми каза, че отдавна рицар, поел да търси приключения не бил във тяхното имение [260] като желан гост пребивавал. И ме покани той тогава когато мога, аз отново да се завърна. «Честно слово! [264] Така доволен съм от вас, че пак ще дойда!» — казах аз. Спах превъзходно през нощта, а моят кон на сутринта [268] отвънка оседлан бе вече, тъй както миналата вечер изрично аз бях пожелал. Простих се с милия васал, [272] с прислугата и с дъщеря му и с нетърпение голямо на път поех. Зад мен далече бе замъкът останал вече, [276] когато на една поляна, съвсем дълбоко разорана, аз диви бикове видях да водят бой. Изпитах страх [280] пред битката им упорита. Те бясно риеха с копита, бодяха се с рога, ревяха. За мен най-страшната заплаха [284] от всеки див звяр е бикът. Пастирът в онзи странен кът бе като мавър — с грозота, каквато трудно на света [288] ще срещнеш. С ръст на великан, в ръката с тежък боздуган, на нисък пън бе той приседнал. Щом приближих и го огледах, [292] видях, че е с глава голяма, каквато даже конят няма. Косата му бе разпиляна, челото — цели два емпана, [296] ушите — с четина покрити: като на слон, а пък очите — като на кукумявка злобни, с нос котешки, зъби подобни [300] на тези на глиган; устата — като на вълк, а рамената — провиснали. Бе чернобрад, със гърбица и късоврат, [304] и с плоско, сбръчкано лице. Опрян на пъна, с две ръце държеше здраво боздугана. Одеждата на великана [308] бе странна — той си беше сложил одрани прясно бичи кожи и с тях добре се бе загърнал. Когато уродът ме зърна, [312] че идвам, бързо се изправи. Не знаейки какво ще прави и как ще ме посрещне той, макар да бях готов за бой, [316] признавам, че изпитах страх. След миг аз вече го видях как пъргаво, с един отскок се метна той на ствол висок [320] петнайсет стъпки. Той мълчеше и на див звяр подобен беше. Реших, че този мъж голям или е луд, или е ням, [324] но все пак рекох да опитам: «Какво си ти?» — го аз попитах, а той отвърна с гръмък глас: «Човек като човек съм аз.» [328] «Какъв човек?» — «Какъвто сам ме виждаш.» — «Бих желал да знам защо си тук?» — Той най-подир отвърна ми: «Аз съм пастир [332] на биковете във гората.» «Кълна се в девата пресвята, че нивга сам човек не може с тях да се справи. Мили Боже, [336] или въже, или ограда са нужни за такова стадо.» «Без никой да ми е помагал ги гледам. Бик не е избягал [340] от тук.» «И как се справяш сам?» «От мен изпитват страх голям и щом се приближа до тях, се вцепеняват те от страх, [344] защото силен съм в ръката и щом бик сграбча за рогата, останалите със мучене събират се около мене, [348] като че молят за пощада. Не смеят те да ме нападат, но приближи ли някой друг, смъртта си ще намери тук. [352] Така чрез страх и сила гледам спокойно дивите говеда. Сега на свой ред ми кажи ти кой си, но не ме лъжи!» [356] «Аз рицар съм. Все безуспешно се мъча да намеря нещо, но все се скитам бадева.» «Какво ли ще да е това?» [360] «Ред приключения, в които аз смелостта си да изпитам. Кажи ми, моля ти се, честно дали на теб ти е известно [364] тук чудо някакво да има?» С увереност непоклатима той рече: Нищичко не знам, но пък съвет днес ще ти дам. [368] Наблизо извор се намира, ей там, в гората той извира, ала внимавай с него ти, че може да те сполети [372] зло, щом не му се издължиш. По този път ще продължиш, по друг недей се отклонява. Щом стигнеш извора, тогава [376] ще видиш — уж кипи водата, а хладна е като скалата. Над извора е извисено едно дърво вечнозелено. [380] Природата го е създала тъй прелестно и му е дала корона приказна, която разстила сянка над водата. [384] На клон, над извора наднесен, стакан с верижка е провесен и чак до извора той стига. Скала край него се издига, [388] тъй възхитителна, тъй чудна, че бих ти го описал трудно. Параклис малък, но красив ще видиш в горския масив. [392] Стакан вода върху скалата ако излееш, във гората ще почне ураган веднага и всичко живо ще избяга [396] от този лес — сърни, глигани, а птиците, от страх смълчани, ще отлетят. Безброй дървета за миг ще станат на парчета [400] от силния и бурен вятър, дъждът ще потопи земята и върху всички живи твари небето с гръм ще се стовари. [404] Измъкнеш ли се невредим, се смятай за непобедим!“ Сбогувах се и тръгнах аз по пътя в утринния час. [408] Препусках и по обед вече съзрях дървото отдалече. Възправи се пред моя взор огромен и прекрасен бор. [412] Бе с толкоз гъсти клони той, че даже да вали порой, човек под него сух остава. До бора стигнах и тогава [416] видях на клон да се поклаща стаканът златен — фин, изящен: такъв на никой панаир не ще намериш. Най-подир [420] видях как в извора водата кипи. До него бе скалата — огромен изумруд, пробит (той като бъчва бе на вид), [424] връз четири рубина сложен. Отблясъкът им лесно може да затъмни дори зората. Представям ви сега нещата, [428] каквито аз сам ги открих. До извора се приближих, защото исках най-накрая да видя как ще лумне тая [432] ужасна буря — ураганът. Аз безразсъдно взех стакана, вода загребах и без страх върху скалата я излях. [436] Май плиснах повече, защото чер облак в миг покри дървото, вихрушка се изви и ето — светкавица раздра небето [440] и заслепен, почувствах как валят и дъжд, и град, и сняг. Дървета рухваха във мрака и аз реших, че смърт ме чака [444] сред гръмотевици, които край мен трещяха страховито. Но Господ-Бог е милостив и в бурята останах жив. [448] По волята му в онзи кът небето светна, спря дъждът, утихна вятърът и аз щастлив бях в този тежък час, [452] че пак настана ясен ден. Когато бях от Бог спасен, разбрах, че злото се забравя, щом радост ти се предоставя. [456] Когато секна онзи дъжд, видях на бора изведнъж да кацат птици песнопойни по клоните му многобройни: [460] те толкоз гъсто го покриха, че под перата си го скриха и той изглеждаше чудесно. Навред звучаха нежни песни [464] от птиците по този бор, но всяка в този смесен хор си чуруликаше в свой лад, ала в оркестъра пернат [468] различните омайни трели в съзвучие се бяха слели. Когато чух как пеят всички накацали по бора птички, [472] изпитах радостно вълнение от чудното им изпълнение. Изпаднах в истински захлас, ала внезапно зърнах аз, [476] към мен да язди конник с грохот, като че десет души в поход коне пришпорват подир враг, за да се впуснат в буен бяг. [480] Веднага скочих на седлото, обзет от силен страх, защото като орел, жадуващ кръв, като свиреп, раздразнен лъв, [484] се устреми към мене той, готов да води тежък бой. В държанието му опасност видях. Той викна гръмогласно [488] когато наближи: „Васал, не помня повод да съм дал, да ме нападате с измама. Защо със подлост тъй голяма [492] зло сторихте на непознат? Помнете, че на този свят, щом някой върши злодеяние, го чака грозно наказание. [496] От страшната ви буря днес опустошен бе моят лес. За срамното ви престъпление ви чакат мъст и унижение! [500] За тази непростима грешка присъдата ви ще е тежка. Понесох днес безброй беди и крепостта ми се срути [504] от силния проливен дъжд. Престъпник сте и нагъл мъж и аз ще ви накажа, щом безчинствахте над моя дом, [508] и никой с нищо във гората не ме избави от бедата. В леса и замъка ми, Боже, днес всеки бе на риск изложен! [512] Затуй до сетния си час, навред ще ви преследвам аз!“         „Той, стиснал копието здраво, пришпори коня и стремглаво [516] пое към мен, прикрит зад щита. Аз моя също за защита повдигнах и видях тогава, че той по ръст ме надвишава [520] с една глава. Изпитах страх, защото хем по-нисък бях, хем моят кон бе дваж по-дребен от неговия. Но обсебен [524] от чувството за чест, решен да не остана унизен, нападнах с копието свое. Уви, не бях му равностоен — [528] ударих щита му в средата, на копието ми в тревата се пръсна на безброй парчета. Видях, с душа от страх обзета, [532] че неговото здраво беше и явно много то тежеше. Чрез него с удар страховит разтресе силно моя щит — [536] а щом той удара повтори, от стремената ме събори и на земята повален се проснах. Мина той край мен, [540] като не ме погледна даже. Подир това врагът ми снажен взе коня ми и си отиде. След моя неуспех, обиден, [544] край извора приседнах аз и в тъжния за мене час зачудих се какво да правя. Бе лудост да вървя направо [548] след него и обзет от страх на място закован стоях. След размисъл и колебание си спомних свойто обещание, [552] което вечерта бях дал на добродушния васал: да ида пак. Не бе далеко, но за да ми е в пътя леко, [556] аз, без доспехите, натам запътих се, потънал в срам. Нощта бе паднала, когато пристигнах в замъка обратно [560] и най-сърдечно в тъмнината от дъщерята и бащата приет бях. Те щастливи бяха подслон под скромната си стряха [564] да ми дадат. След таз покана аз с удоволствие останах да спя във тяхното имение. Слугите им със уважение [568] като скъп гост ме поздравиха защото, както ми разкриха те, всеки воин до този ден убит бил или падал в плен [572] край извора в леса. Аз само от туй премеждие голямо да се завърна жив успях. Аз май на тръгване луд бях [576] луд съм и днес, щом ви разкрих как от позора се спасих.“ „Сир — казал му сеньор Ивен, — вие сте луд и според мен; [580] и затова не виждам аз, щом братовчеди сме със вас, защо мълчали сте до днес за случката си в онзи лес. [584] На упрека не се сърдете, но мой висш дълг е, разберете да отмъстя за вас, щом мога.“ Ке викнал: „Всякаква тревога [588] изчезва, ако се напиеш. От мене запомнете вие, че виното език развързва и пийналият все прибързва [592] да се изкара за герои, да казва, че ще влезе в бой без страх със Саладин дори и сам ще го опозори! [596] Ивен, ще сложите ли броня, ще оседлаете ли коня и, със развят в ръката флаг, ще тръгнете ли — днес по мрак [600] или пък утре — да мъстите? Държим да ни уведомите, за да сте ни за пример вие как трябва рицар да се бие. [604] Вас, рицарю непобедим, с възторг навред ще придружим. Но ако, драги мой, сън лош сънувате през тази нощ, [608] тук по-добре си останете!“ „По дяволите, Ке, млъкнете — кралицата му възразила! — Хем кряскате със всичка сила, [612] хем вашият език хаплив от бучиниш е по-горчив! Езикът ви май ви е враг, щом със обиди, пак и пак, [616] залива всички ни навред! Да бъде трижди той проклет, щом сипе злоба и отрова. Злословите пред нас отново [620] и вместо да ви е приятел, езикът ви е ваш предател. Ако аз бях с език подобен от срам, като предател злобен, [624] с вериги бих го приковала в решетките на катедрала и тъй да бъде заклеймен!“ „Кралице — казал й Ивен, — [628] да се отвръща на насмешка, изречена от Ке, е грешка. Със знание и със умение Ке би бил като украшение [632] за всеки двор, защото може достойно, щом му се наложи, на глупост да даде отпор. Не се боя да влизам в спор, [636] кралице, с Ке, но честно смятам, че по-голяма е вината на този, който не успява да се сдържи и се надява [640] чрез спор да търси отмъщение; той губи чест и уважение. А който свой другар напада със всеки би започнал свада. [644] Но аз не съм пес, не желая да лая, щом друг пес ме лае!“ След тези думи на Ивен Артур излязъл. Освежен [648] от своя сън той вече бил и рицарите приближил.         Щом зърнали, че идва пак, те всички скочили на крак, [652] но той веднага им предложил да седнат и се разположил до Гениевра. С увлечение тя трогващото приключение [656] на рицаря Калогренан разказала му. Той, смълчан, я слушал. В пълния салон в чест на баща си Пендрагон, [660] на майка си и своя син, заклел се този властелин, че скоро извора ще види и затова в леса ще иде [664] след две недели. Ще нощува, а сутринта ще отпразнува в онази мъничка обител деня в чест на Йоан Кръстител. [668] Предложил да го придружат които искат в този път. Щом замисъла му узнали, барони, рицари, васали [672] поискали с възторг в душата да тръгнат с него към гората. Но сред веселие и смях, не виждал никой, че сред тях [676] стои объркан, натъжен и мрачен рицарят Ивен, защото имал намерение там сам да търси отмъщение. [680] А според рицарските нрави Ке можел пръв да се изправи срещу противник на двубой. Но ако се откажел той, [684] редът бил на Говен тогава. И всеки се съобразявал с това. Ивен уверен бил, че със молби би ги склонил [688] да му отстъпят тази чест. Но той държал сам в онзи лес да търси смърт или прослава. Броселиандската дъбрава [692] от замъка била далече, но той решил, че ще е вече след три дни там, ако веднага за път започне да се стяга. [696] Разчитал бързо да открие пътечката къде се вие сред храстите, подир което той ще поеме през полето [700] към крепостта — там дъщерята (красива, умна) и бащата дано да го приемат също с гостоприемството, присъщо [704] на род с безкрайна доброта. Ще види после сред степта стадата с бикове, пастира — тъй грозен, че дъхът ти спира [708] пред уродливия му вид на колос, груб и страховит досущ като ковач възчерен. След великана ще намери [712] стакана, извора, скалата и бора чуден със ятата, където го очакват хали… Ивен не смятал да се хвали [716] пред никой, че не знаел там дали ще си докара срам или прослава на герой, ако се стигне до двубой. [720] Ивен излезнал сам на двора, намерил верните си хора и наредил, без да се маят, жребеца да му оседлаят. [724] Към предан паж той след това отправил следните слова: „Вземи доспехите ми, меча, че заминавам надалече. [728] Ще мина през онази порта, която води вън от форта, С умерен ход ще ми върви жребецът. Ти не се бави, [732] докарай бойния ми кон там, дето почва малък склон, а после ще се прибереш с жребеца. Да не издадеш [736] на никого, че в този час на път далечен тръгвам аз. Доверие ти имам, знаеш, ала жестоко ще се каеш, [740] ако на някой нещо кажеш!“ „Сир, моля ви се — рекъл пажът, — ще бъда гроб! Сега към склона вървете, аз ще дойда с коня.“ [744] Ивен след миг поел напред, готов за своя братовчед мъст да постигне на дуел. Оръжието пажът взел, [748] прегледал конските подкови, и убеден, че са готови за път до сетния пирон, той яхнал бойния му кон [752] и се насочил към Ивен. А той край път обезлюден очаквал пажа с нетърпение. Щом тежкото въоръжение — [756] шлем, щит, меч, копие и броня — му сложил пажът, яхнал коня Ивен и бързо го пришпорил. Той денонощно, без умора, [760] в галоп стотици левги минал, през планини, реки, долини, опасности преодолявал, ала безстрашно продължавал [764] да търси онзи лес дълбок с пътечката, обрасла с глог и най-накрая я открил. Тогава се успокоил, [768] че пътят му от тук нататък до извора ще бъде кратък, че ще открие във гората стакана, бора и скалата [772] и че с водата, дето блика, сам бурята ще предизвика. По късна доба бил приет подобно своя братовчед, [776] от щедрия добър васал. Когато щерка му видял, Ивен разбрал, че по света по ум, по чар, по красота [780] и благородни маниери, не може друга да се мери със нея. И баща й също блестял със качества, присъщи [784] на род прославен и велик. Уви, човешкият език достойнствата им да опише не може — те се дават свише. [788]         В чудесна стая настанен, починал си добре Ивен. На сутринта потеглил рано, намерил бичата поляна, [792] разпитал след това пастира, но гледайки го, не разбирал защо и как е сътворила Природата това плашило [796] с подобна мутра уродлива. До извора, без да почива, той стигнал, гребнал от водата и със замах върху скалата [800] излял я бързо с всичка сила. В миг бурята се разразила, задухал вятър изведнъж и завалял проливен дъжд. [804] Щом Бог изчистил пак небето, дошло и ятото, което на бора кацнало. Запели орляците, но не успели [808] те да довършат свойта песен. Ивен видял как конник бесен лети към страшния бунар, със рев, като разгонен звяр, [812] и щом пристигнал, без да чака, се хвърлил в яростна атака. Без страх пресрещнал го Ивен и почнал бой ожесточен: [816] те удряли се с всички сили и щитовете си разбили, а копията им калени не издържали и, строшени, [820] се разлетели на парчета. Усещал всеки, че обзет е от бяс, извадил своя меч и впускайки се в люта сеч, [824] нанасял удар страховит, разсичал ремък, чупел щит, а щом като разбит бил, щитът не служел вече за защита. [828] В завързалия се двубой хвърчали вред искри безброй, и всеки удрял своя враг по рамо, по глава, по крак. [832] Не мислел никой за отбрана и като две скали вкопани, без да отстъпват, всеки бърже врага си искал да довърши [836] чрез ударите си жестоки. Не удрял никой на посоки, а точно в другия се целел. Като разсекли с удар челен [840] те ризниците си, видели, че целите са в кръв, че щели дори със расо на кюре да се предпазят по-добре, [844] а не с тез ризници раздрани. Макар покрити с тежки рани при тази битка страховита те продължили да връхлитат [848] без капка страх един към друг, разбрали, че пред всеки тук стои въпросът само как да просне мъртъв своя враг, [852] лишен от копие и броня. Не наранявал никой коня на другия — в това личало великодушното начало [856] на рицарския строг закон, че по-красиво е на кон, с противника да се сражаваш. Но вражеския шлем тогава [860] Ивен разбил и в онзи час едва не паднал във несвяст врагът, защото острието пробило шлема над лицето [864] и му разцепило главата. Врагът от болка непозната примрял, а кръв като фонтан след удара необуздан [868] обляла рицаря ранен. Макар че бил зашеметен, разбрал той, че след таз атака смърт неминуема го чака, [872] и затова решил да бяга. Обърнал коня и веднага към крепостта се устремил. Над рова мостът спуснат бил, [876] отворена била вратата. Ивен със ярост във душата, в галоп след рицаря поел, подгонил го като орел, [880] преследващ чапла в небосклона. Безспирно той пришпорвал коня и му се струвало, че вече противникът не е далече [884] и лесно ще го залови; уж го настигал, но уви, врагът усилвал своя бяг и, стенейки, избягвал пак. [888] Той искал да го усмърти или ранен да го плени, защото ако не успеел на своя враг да надделее, [892] Ке щял да му се подиграва и никой нямало тогава да го спаси от този срам. Очаквал го позор голям, [896] ако обета си не спазел. Ивен подир врага си влязъл във крепостта. Не срещнал хора по улиците и по двора. [900] Препускайки с последни сили един след друг, те приближили най-неусетно до вратата, която водела в палата. [904] Тя уж на вид била голяма, ала се виждало, че няма как през отвора й да минат един до друг дори двамина. [908] Вратата хем била възтясна, хем се оказала опасна, защото с механизъм сложен капан ужасен бил заложен. [912] Над прага й, като махало, прикрито острие висяло. Смъртта била ужасно близка, когато някой без, да иска, [916] докоснел спусъка му скрит. Тогава с грохот страховит се спускало то в миг от свода. А два капана, скрити в пода, [920] когато някой ги допирал, врата, по-остра от секира, задействали тъй, че да пада като посичаща преграда. [924] Ако човек не бил разсечен, на вечен плен той бил обречен, но който минел по средата единствен влизал през вратата. [928] По този безопасен път промъкнал се напред врагът, защото знаел го добре. Ивен не можел да се спре [932] и се протегнал над седлото, препускайки напред, защото той се надявал, че така ще хване рицаря с ръка. [936] Но както следвал своя враг докоснал дървения праг и сякаш дяволът запратил към нашия герой вратата. [940] Тя паднала със страшна сила и коня му разполовила, ала надвесен бил Ивен напред и бил така спасен [944] той, слава Богу, от смъртта. Но падналата в миг врата успяла входа да затвори, а рицарските здрави шпори [948] отсякла точно до петите и страх голям Ивен изпитал от коня щом се строполил. Врагът в туй време се спасил, [952] като през втора порта минал (изглежда само домакинът я знаел). В каменния зид тя като първата на вид [956] била и щом той влезнал там, затръшнала се с шум голям. Изпитал силен страх Ивен, като разбрал, че е пленен [960] и е затворен в тази зала, която цялата искряла. С прекрасни цветове покрити били таванът и стените, [964] но как да им се възхищава, щом нямал никаква представа къде е другият избягал. Ивен, макар че бил смелчага, [968] се притеснил, но в тишината една вратичка във стената отворила се и девица — изящна, мила хубавица — [972] излезнала през таз врата. Когато го видяла, тя му казала с изплашен глас: „Сеньор, страхувам се, че вас [976] ужасна смърт ви чака тук, ако ви види някой друг. Днес смъртоносно бе ранен от някой моят суверен. [980] А този някой, знам, сте вие. От скръб да се самоубие желае неговата дама. Придворните, при тази драма, [984] крещят от болка и тъга. Те знаят, че сте тук сега. Щом кажат верните васали каква съдба са ви избрали [988] (плен доживотен или смърт), ще дойдат да ви отмъстят.“         „Да пази Бог! Макар и сам, в плен няма аз да им се дам [992] и с тях геройски ще се бия!“ „Не, аз ще ви спася от тия придворни — казала му тя. — Приветствам ви за храбростта, [996] че тя достойнство ви придава и истински ме възхищава. Но аз дължа на вас отплата, сеньор, заради добротата, [1000] която вие проявихте към мен и ме от срам спасихте. Избрана бях преди година от мойта дама да замина [1004] във двора на Артур с послание. За мен това бе изпитание, защото аз по маниери, уви, не можех да се меря [1008] с присъстващите там девици. Не ме погледна никой рицар, ни някой нещо ме попита, защото бях свенлива, свита. [1012] Пред мен единствен вие спряхте и воля и кураж ми вляхте. Познах ви, вие сте Ивен, а пък баща ви Уриен [1016] е крал известен и достоен. Сир, можете да сте спокоен, аз всичко нужно ще направя от плен и смърт да ви избавя. [1020] Сега ви този пръстен давам; когато ви спася, тогава аз пак от вас ще си го взема.“ И без да губи никак време, [1024] го дала, като обяснила, че крие той вълшебна сила, както се крие под кората дървото. Щом човек в ръката [1028] държи го, той невидим става и се от всяко зло спасява. Тогава просто няма как да го открие никой враг. [1032] Ивен от нейните слова зарадвал се, а след това тя му отправила покана да седне на легло, застлано [1036] с покривка пухена, с каквато не са застилали леглата и на австрийските херцози. Решила после да предложи [1040] на рицаря да се нахрани със вкусни ястия, подбрани като за много близки хора. Излезнала и много скоро [1044] завърнала се там отново със ястия съвсем готови: петле, опечено на шиш, една тепсия със сладкиш [1048] и кана с превъзходно вино, покрита с бяло сукно фино. След тежкия напрегнат ден, приел поканата Ивен [1052] и вкусно ял той до насита. Та как за по-добро да пита! Току-що той се бил нахранил и чул, васали със закани [1056] да го издирват из палата, та за сеньора си в отплата жестоко да му отмъстят. Като ги чула как крещят, [1060] му рекла девата с тих глас: „Сеньор, те явно търсят вас и вдигат безподобна врява. Но и покрай вас да минават, [1064] не ще ви никой тук открие. На мястото си стойте вие, дори на крачка от леглото не се отделяйте, защото [1068] ви пази то. А тази свита към залата ни ще налита, уверена, че в някой кът сте скрит. Когато погребат [1072] трупа, мнозина от тълпата под пейките и под леглата ще ви издирват. Това явно ще ви се стори и забавно, [1076] как те напразно в заслепление ви търсят тук за отмъщение и ще настане бъркотия, но няма как да ви открият. [1080] Не мога друго да добавя, пък и не бива да се бавя тук повече. Хвала на Бога, че нещо хубаво ще мога [1084] да сторя днес заради вас. Отдавна чаках този час.“ От замъка едва успяла да хукне вън и се събрала [1088] тълпа пред портите веднага — кой бил въоръжен с тояга, кой с меч челичен — разгневени, да търсят мъст били решени. [1092] Но пред вратите в тоз момент те част от кон разполовен видели и си рекли: „Явно е вътре. Трябва незабавно [1096] да разберем къде той скрит е.“ Те бързо вдигнали вратите, които не една глава били отсекли. След това [1100] навътре влезли и тозчас на коня другата му част видели. Мигом с настървение се втурнали в туй помещение, [1104] убиеца за да открият и на часа да го убият. Но всуе! Кой ли би открил Ивен? Та той невидим бил. [1108] И само гледал как бесният и как от гняв не се владеят, и викат: „Тука няма нито прозорец, ни врата, които [1112] да може някой да отвори, за да се озове на двора. Навънка могат само птици или среднощни улулици, [1116] или гризачи да излязат. Със здрави пречки от желязо прозорците са обковани.         Нали, щом нашият стопанин [1120] излезе сутринта, слугите залостиха добре вратите. Убиецът е тук, защото се вижда част и от седлото [1124] и от разсечените шпори. Жив или мъртъв е затворен той в залата. Но за беда нито престъпник, ни следа [1128] от него не открихме вече. От дяволи ли е отвлечен?“ Ядосани, с юмруци свити, заудряли те по стените, [1132] по пейките и по креслата, по мебелите и леглата. За щастие едно легло недосегаемо било — [1136] на него рицарят седял и затова той оцелял. Царяла страшна дандания, но ни за миг не спрели тия [1140] безумци с яките си сопи като слепци навред да тропат в издирване на ценна вещ. Сред този яростен бумтеж [1144] пристигнала прекрасна дама — от хубостта й по-голяма земята не била видяла. По своя мъж тя тъй скърбяла, [1148] че в своето обезверение в смъртта си виждала спасение. Изпаднала в плен на скръбта, крещяла като луда тя, [1152] от жал си скубела косата и в миг се свлякла на земята в несвяст. Когато се свестила, неистово, със всичка сила [1156] тя, в свойта болка без утеха, раздрала скъпата си дреха. Обхваната от отчаяние, тя често губела съзнание, [1160] защото господарят мил в ковчег положен вече бил, към гроба да го отнесат. Калугерки във онзи кът [1164] дошли с вода светена. Свещи държали, а сълзи горещи замрежвали от скръб очите. След тях с кадилници отците [1168] пристигнали, глави навели, те според обичая щели да отредят богослужение за божието опрощение [1172] на греховете. Чул Ивен сред ропот необикновен, че плач и вопли се надигат, каквито никой автор в книга [1176] не е успешно пресъздал.         Покрай ковчега се събрал народ тъгуващ. Кръв червена внезапно от плътта ранена [1180] пред погледите им потекла. Опечалените си рекли, че който го е умъртвил, във залата се е укрил. [1184] Тълпата в каменната зала затърсила го побесняла, надничали и под леглата, дордето пот върху челата [1188] на всички взела да избива и целите да ги облива. Според поверието, щом кръв бликне, значи в тоя дом [1192] убиецът все още скрит е. Заудряли те по плещите Ивен, но без да подозират, че на леглото се намира. [1196] А той да мръдне не посмял. От яд народът побеснял, че не открива в тази зала убиеца. Кръвта шуртяла [1200] и насъбралите се хора не спирали да си говорят: „Убиецът и в този час със сигурност е между нас, [1204] но се укрива тук с магия, със чародейство, с дяволия, а нас ни вижда и ни чува.“ От мъка взела да бълнува [1208] сред тях отчаяната дама и да крещи: „Дали пък няма да се намери, Боже мой, престъпникът, защото той [1212] уби тоз, който бе за мен най-милият и най-почтен! Аз зная, че Ти само можеш да го откриеш, мили Боже. [1216] Ако избяга той, ще смятам, че само в Тебе е вината. Освен Теб, никой досега подобни болка и тъга [1220] на мен не ми е причинявал. Ти си виновен, че остава убиецът скрит в този дом. От демон или от фантом [1224] сме омагьосани така, че той е на една ръка, а никой не го забелязва. Като страхливец се показва, [1228] щом се укрива. Подла твар, уж смело с моя господар се би, а скрит сега стоиш и от гнева ми се боиш? [1232] Да можеше във тоз момент ти да се появиш пред мен! Ти само с подлост и измама убил си го. Друг начин няма, [1236] за да успееш. Нивга той не би загинал в честен бой. Друг мъж, тъй храбър, в този свят до днес поне не е познат. [1240] Как, щом си смъртен, ще успееш непобедим да надделееш?“ Останала почти без сила горката дама продължила [1244] да плаче в пълно отчаяние.         Обхванати от състрадание, придворните й там не спрели да търсят, но като видели, [1248] че само сили ще хабят, заели се да погребат убития сеньор, когото почитали. Щом опелото [1252] приключило по правилата, към гроба тръгнала тълпата, потънала в печал голяма. В тълпата не тъжала само [1256] познатата девойка мила, Ивен която бе спасила и безучастна на скръбта при него върнала се тя [1260] и рекла: „Сир, обезумяла тълпа тук беше се събрала — подобно глутница те бяха, навсякъде носа си вряха, [1264] тъй както търси ловен пес следи от дивеч в сенчест лес. Уплашихте ли се от тях?“ „Наистина изпитах страх — [1268] отвърнал той. — Но искам много през процепче поне да мога да видя антуража злобен с ковчега как върви към гроба.“ [1272] Но не това била целта му: на свитата желаел само едно — да изгорят на клада: и марки той би дал — хиляда, [1276] че и три хиляди дори, та огън да ги изгори. Той имал друга цел в главата: да види дамата, която [1280] сред всички крачела унила. Девойката го настанила така, че през прозорче той да наблюдава в двора кой [1284] минава, и Ивен можал да види със каква печал убития оплаква тя с лице, сломено от скръбта: [1288] „Ти, Който си на небесата, мой Господи, спаси душата на този рицар! Господарю, как смъртоносно ви удари [1292] човек по-слаб, по-недостоен от вас? Не виждам равностоен по възпитание и чест на вас. Приятели до днес, [1296] сеньор, ви бяха щедростта, куражът, героичността. Дано светците да склонят душата ви да приютят!“ [1300] А после, стенейки с глух глас, отново паднала в несвяст. Ивен, обзет от състрадание, изпитал искрено желание [1304] пред нея мигом да застане и за ръцете да я хване. „На риск е този жест обречен! — му рекла с глас чистосърдечен [1308] девойката. — На туй легло си стойте. Лудост би било да мръднете от този кът, дорде не се успокоят [1312] изнервените, гневни хора. Те ще се разотидат скоро. Сир, ако се съобразите със мене, няма да сгрешите. [1316] Тук стойте и си починете и през прозореца следете отвън как хората вървят наред-назад по своя път. [1320] Тук никой не ви забелязва, това най-много ви предпазва. Недейте произнася думи прибързани и неразумни, [1324] че който се увлича лесно по авантюри неуместни, рисковани и безразсъдни, той неминуемо ще бъде [1328] обречен на провал. Мислете за себе си и се пазете. Със този мой съвет към вас, доброто ви желая аз. [1332] Разумният честта си брани и на мечти неоправдани той никога не се поддава, а всичко трезво преценява. [1336] Тук останете, сир! Не бива да мръдвате. А аз отивам вън, да се включа във тълпата, че ако види госпожата, [1340] че край ковчега мен ме няма, ще се изложа на голяма опасност и обиди груби.“         И тя излязла, без да губи [1344] минутка даже, а Ивен стоял потиснат, угнетен: не знаел той какво да стори, дордето гледал тези хора, [1348] които трябвало след малко трупа да спуснат в гроба. Жалко, че от врага си не успял да вземе нищо!… Как ли щял [1352] във двора да докаже той, че е спечелил този бой? „Как бих си защитил честта — се питал той — пред наглостта [1356] на Ке? Той вечно ми намира недъзи, слабости… и мира аз нивга нямам, все успява за нещо да ме подиграва.“ [1360] А гаврите на Ке гнетели Ивен и толкоз му тежели, че чувствал болка във сърцето. Но всъщност то било отнето [1364] с един замах от Любовта. Насладата, която тя току-що му била дарила, би безвъзвратно заличила [1368] най-тягостното оскърбление. Онази дама отмъщение преследвала… С такава сила едва ли би му отмъстила, [1372] без Любовта фатален удар да нанесе. И не е чудо, че този удар през очите се стрелнал право към гърдите. [1376] Когато си от меч ранен, ти, за да бъдеш изцерен със билки, трябва помощта на доктор. Ако Любовта [1380] засегне те, такава рана нанася ти, че тя ще стане по-непосилна и жестока, ако до теб е твоят доктор. [1384] С подобна рана във душата, Ивен усещал, че съдбата пак болка му е отредила, щом Любовта се е вселила [1388] във него. Ако тя попадне на лошо място, ден до пладне там не стои, а отминава, за да не се опозорява. [1392] Но затова пък предпочита добри сърца — да е честита, да тържествува и сияе. В такова точно място тя е [1396] попаднала и е приета със чест и с радост непревзета. Всесилна Любовта остава, но често тъй се получава, [1400] че тя се чувства неудобно, щом е на място долнопробно. Тогава тя наподобява на някой, който разпилява [1404] по пепелище чист балсам и не печели чест, а срам: към саждите той мед прибавя, а захарта със жлъч подправя. [1408] За щастие тя този път била попаднала във кът, какъвто най й подобава и укор тя не заслужава. [1412] След траурния ритуал в дома си всеки се прибрал, освен онази дама, дето с жестока болка на сърцето [1416] не спирала да кърши пръсти и най-набожно да се кръсти, като четяла многократно един псалтир със букви златни. [1420] Пак до прозорчето стоял Ивен и в нея поглед спрял. С влечение все по-голямо към страдащата млада дама [1424] се молел тя да спре да плаче, да вдигне своите клепачи, на погледа му да отвърне, внимание да му обърне. [1428] Ала на Любовта зовът вселявал в неговата гръд обезверение и смут. „Дали не съм напълно луд, [1432] щом ме обзема туй желание? Та аз убих без колебание със меч съпруга й любим. Как можем да се помирим? [1436] Нали за нея в този час най-мразеният мъж съм аз? Да, «в този час» — аз неслучайно го казах, тъй като е знайно, [1440] че помислите си жената променя често и когато с едно желание е днес, със друго ще е тя нощес [1444] навярно. Без «навярно»! Зная, че няма смисъл да гадая, а трябва все да се надявам и да не се обезсърчавам. [1448] Дай, Боже, все под нейна власт навеки да остана аз! Щом Любовта ти не приемаш, грях на душата си поемаш, [1452] предателство извършваш, гадост, и на сполука и на радост не бива да се уповаваш. Не, аз не ще я изоставя, [1456] не ще я гледам със ненавист, макар че случаят ни прави противници. За мен е близка, щом Любовта така го иска. [1460] А «мили» ще ли ме нарича? Разбира се, щом я обичам. Макар че има основание тя да таи негодувание [1464] към мен, защото победих съпруга й и го убих. Щом за вдовицата копнея. как да изпитвам гняв към нея? [1468] Ах, колко страдам аз, когато коси, по-лъскави от злато, тя скубе! Но дали сълзите ще спрат да капят от очите, [1472] които са все тъй красиви, макар че със сълзи горчиви са пълни? Колко ги желая! Но аз най-много се терзая, [1476] когато вглеждам се в лицето на хубавицата, което макар раздрано, е чаровно. А пък какво е то виновно? [1480] Такива прелестни черти не съм сънувал аз дори. В сърцето си усещам болка когато аз я виждам с колко [1484] тъга за гърлото се стиска. Не би могла тя, и да иска, подобен порив да надвие. Едва ли има друга шия [1488] по-гладка и от огледало, и от най-фините кристали? Защо така се изтезава, защо жестоко продължава [1492] ръцете си да кърши тя и да се удря по гръдта? Така тя по-добре разкрива доколко е била щастлива, [1496] щом е прекрасна в своя яд. Кълна се, че на този свят не ще се нивга удаде Природата да създаде [1500] жена със красота такава. Тя всички други надминава със свойта хубост съвършена. За мен сега е несъмнено, [1504] че само Бог щом пожелае с подобна хубост да ни смае, тогаз Природата успява неща красиви да създава. [1508] Но трудно Бог би сътворил пак образ тъй красив и мил.“         Така Ивен я наблюдавал, додето с болка размишлявал [1512] как тя утеха не намира и от безсилие примира. Какво ли би могъл да стори? Нали там сам се бил затворил, [1516] от своята любов пленен, но и от вярата лишен че някога с успех ще може копнежа си да й изложи [1520] или друг да помоли даже за чувствата му да й каже. Но докато тъй разсъждавал, видял как тя си заминава, [1524] и бързо спуснали вратата. Друг би поискал свободата пред продължителен престой като в затвор. Но не и той! [1528] Дори пазач да му отвори вратата, да му проговори красавицата, за да каже че е свободен и че даже [1532] прощава му, че е убил в двубоя рицаря й мил, не би си тръгнал той оттам, защото и Любов, и Срам [1536] задържали го в тоз затвор. Ако си тръгнел, на позор би се изложил — с какво той ще потвърди, че е герой. [1540] Освен туй, влюбеният мъж държал поне още веднъж да види своята изгора с риск даже да умре в затвора. [1544] Обаче милата девица при изоставения рицар се върнала със намерение да му достави утешение [1548] и му дари, каквото искал. Но виждайки, че е потиснат, тя казала: „Сеньор Ивен, как мина днешният ви ден?“ — [1552] „Добре“ — отвърнал той. — „Така ли? Тук хора бяха се събрали да ви убият, а твърдите, че сте добре… Нима целите [1556] да срещнете смъртта?“ — „Не, драга! — й отговорил той веднага. — Макар че тук в опасност бях, щастливо чувство изживях. [1560] Уверен съм, кълна се в Бога, че няма никога да мога да го забравя.“ — „Хайде, спрете! — му рекла тя. — Не си мислете, [1564] че толкова съм оглупяла, та скритата ви мисъл цяла не виждам! Вашето спасение, сеньор, е мое задължение [1568] и затова не се бавете, а бързо подир мен тръгнете!“ Ивен отвърнал й с твърд глас: „Ни днес, ни утре няма аз, [1572] като престъпник, крадешката, да си замина. Щом тълпата отвънка събере се пак, тогава ще си тръгна чак [1576] с достойнство и посред бял ден, без да се чувствам притеснен“. Приемайки решимостта на рицаря, веднага тя [1580] във стаичка го настанила. А след като Ивен снабдила със дрехи и с храна подбрана, като бретонка-хитрушана [1584] говорила си с него много. Щом мръкнало, си взела сбогом, но сетила се изведнъж, че преди малко този мъж [1588] признал, че радост непозната изпитал бил той днес в душата. Била девицата почтена довереница приближена [1592] на дамата и би могла чрез думи или чрез дела спокойно да я утеши и чрез съвет да й внуши [1596] как да надмогне горестта. При първата им среща тя й рекла: „Страдате, госпожо, но всички знаем, че не може [1600] непрежалимия съпруг да върнете със сълзи тук.“ „Ако зависеше от мен, щях да съм с него в гроб студен“ — [1604] отсякла дамата нещастна. „В обезверение опасно изпадате, госпожо мила. Дано даде ви Бог закрила, [1608] и Той отново ви дари с добър съпруг — или дори и с по-добър!“ — „Я стига с тия лъжи и с тази залисия! [1612] От моя по-добър мъж няма“ — отвърнала горката дама. „Не, има, ще ви го докажа.“ „Махни се! Прекаляваш даже!“ [1616] „Така е, моля, сподавете възбудата си и кажете кой би ви защитил земите, когато на Артур войските [1620] след пет-шест дена тук пристигнат и стан край извора ви вдигнат. Това го знаете, защото и Горската мома в писмото [1624] до вас ви е предупредила и плана му ви е разкрила! Сега остава да решите как извора ще защитите. [1628] Недейте плака безутешно, защото трябва мерки спешно да вземете, че шепа хора тук имате. Какво ще сторят [1632] те срещу рицарите смели, със крал Артур насам поели? Колцина рицари, васали са тук? Госпожо, те едва ли [1636] ще ви осигурят защита със копието и със щита. Уж дръзки са, но кой от тях жребец възседнал би без страх, [1640] за да размаха остър меч срещу Артур в жестока сеч?“ Макар че тази дама клета не се съмнявала в съвета [1644] на девата, недоверчива притворна, че и докачлива показала се тя (каквито са повечето от жените) [1648] и рекла: „Моя скъп съпруг обиждаш, махай се оттук!“ Девойката навън поела, но рекла: „Да съм ви подвела [1652] до днес? Добър съвет ви давам, нима зъл упрек заслужавам?“ Едва тогава госпожата си дала сметка, че вината [1656] е в нея и се примирила със мисълта, че би открила друг рицар, който превишава мъжа й по кураж и слава, [1660] ала не искала от друг да чуе за такъв съпруг. Повярвала, че той все пак ще дойде… Но кога и как? [1664] Девойката й нарушила забраната и се решила отново да я увещава: „Нелепо е на чак такава [1668] безсмислена тъга, госпожо, да се поддавате. Дай Боже да спрете вече да скърбите и своя чар да възродите. [1672] С ранг благороден сте и с чест, и никак не подхожда днес високото ви положение на траурно усамотение. [1676] Да, неизбежна е смъртта, но храбростта и доблестта все още живи са, ей Богу! А рицари достойни много [1680] сега се срещат по земята.“ „Дано ти изгори душата в катран, ако ме подведеш! Ще можеш ли да назовеш [1684] един мъж само, който има достойнства рицарски, сравними със тези на мъжа ми?“ — „Ах, да, мога аз, но ме е страх, [1688] че ярост пак ще ви обхване и че ще чуя пак закани.“ „Не, няма!“ — „Е, тогава нека щастлива бъдете навеки [1692] и Господ-Бог да ви помага! Безсмислено е да отлагам да ви го кажа — тук сме двете сами. Ала не ме корете, [1696] че ще говоря най-открито! От двама рицари, които кръстосат мечове за бой, кой е наистина герой — [1700] сразеният ли или тоя, който е победил в двубоя?“ „Май в клопка искаш да се хлъзна?“ „Не, просто аз се чувствам длъжна [1704] на истината да заложа. Сама разбирате, госпожо, че този, който е надвил мъжа ви, се е проявил [1708] като по-смел и силен, щом успял е в неговия дом да го прогони зле ранен.“ „Не, тези глупости на мен, [1712] нахалнице, недей ги дрънка! Безсрамнице, излизай вънка и тука да не се вестяваш!“ „Аз не очаквах чак такава [1716] неблагодарност. Вие бяхте спокойна уж и обещахте, че няма да се разгневите, а ето, че не си държите [1720] на думата. Защо ли аз така се доверих на вас?“ Тя пак отишла при Ивен, а той стоял обезверен [1724] и питал се какво да стори та с дамата да поговори. Пък и не знаел засега, че бил причина за кавга [1728] жестока между госпожата и между девата сърцата. А дамата, изнемощяла, изобщо през нощта не спала [1732] и продължила да се пита на извора каква защита могла би да подсигури. Упреквала се тя дори, [1736] че е постъпила ужасно с девойката, а всъщност ясно съзнавала, че не награда очаквала е тази млада [1740] и предана до гроб девица. Не от любов към онзи рицар тя всеотдайно бе решила, че господарката си мила [1744] ще утеши, за да надвие скръбта си, и да й разкрие, че случай хубав се задава, че тя напълно заслужава [1748] да е и в бъдеще щастлива. Ако не бе така грижлива към нея, щеше ли тогава девойката да настоява [1752] да следва нейния съвет. Решила тя, че занапред към девата добра е редно по-благосклонно да погледне, [1756] а и към рицаря, когото бе обвинявала за злото, което я е сполетяло. Най-сетне сметка тя си дала, [1760] че спрямо нея, като дама, фактически вина той няма. А грешката си щом отчела, тя мислен разговор повела [1764] със рицаря: „Ти може би не ще признаеш, че уби мъжа ми…“ — „Истина е, аз сразих го с меч.“ — „Кажи тогаз [1768] защо? Нима заради мен от теб той беше победен? Изпитваш ли към мен ненавист?“ „Госпожо, как бих го направил [1772] заради вас? Бог ме убил, ако с такава цел съм бил! Как аз бих сторил зло на дама?“ „Разбирам чак сега, че нямаш [1776] вина и честно си се бил. И той теб също би убил, ако е можел да го стори. Кой дръзнал би да го оспори?“ [1780] Така най-сетне госпожата разбрала как стоят нещата и чувствала, че запламтяла душата й, но не разбрала [1784] кой въглените съживява. Приискало й се тогава да дойде девата… А тя дошла при нея сутринта [1788] и с убедителни слова се защитавала… Глава навела дамата от срам, но чувствала, че силен плам [1792] й се разгаря пак в душата. Покайвайки се за вината, тя, след като се извинила на девата си, се решила [1796] да я попита: „Драга моя, кажете пак, отде е тоя смел рицар, как се казва той? И ако е от знатен сой [1800] и не възникне пречка друга, аз бих му станала съпруга — имение ще има в дар и ще му бъде господар. [1804] Най-важно е да се покаже такъв, че никой да не каже: «Онази ли? Тук всеки знае коя е и каква жена е: [1808] омъжи се за онзи, дето мъжа й бе пробол в сърцето.» «Кълна ви се, госпожо, в Бога, че този рицар ще е много [1812] добър съпруг, красив и мил — не се е друг такъв родил на този свят до днешен ден.» «А как се казва той? — „Ивен.“ [1816] „Та той е от произход знатен, изискан, храбър, деликатен… Не е ли син на Уриен?“ „Да, той му е баща рожден.“ [1820] „Кога ще дойде?“ — След пет дена.» «Тъй късно ли? А пък на мене се иска той до утре вечер да е пристигнал тука вече.» [1824] — И птица да бе, няма как за ден да долети тук чак. Но аз ще пратя ей сега да го издирва мой слуга. [1828] Ако той язди без умора ще бъде на Артур във двора до утре вечерта.“ — „Не зная как толкоз дни аз ще изтрая [1832] сама в очакване тревожно. Нима не е все пак възможно по-бързо той да го направи? Понеже месецът изгрява [1836] отрано, нека и нощта превърне в ден, та сутринта да бъде вече тук при нас. Повярвайте ми, че тогаз [1840] каквото иска, ще му дам.“ „Не се страхувайте. Аз знам какво да сторя. След три дни той ще се присъедини [1844] към двора ви. А в това време ще трябва спешно да се вземе решение каква защита срещу враждуващата свита [1848] ще може да осигурите, та извора си да спасите. От хората ви няма кой срещу врага да води бой [1852] и затова ги съберете и във очите им кажете, че рицар с храброст непозната учтиво иска ви ръката, [1856] но че ще вземете решение единствено след одобрение от тях. И аз ви уверявам, че рицарите ви тогава [1860] женитбата ще одобрят, защото ще предпочетат с отбраната, с туй страшно бреме, не те, а друг да се наеме. [1864] Те са страхливи и коварни, и толкоз ще са благодарни, че със загриженост злорадна пред вас на колена ще паднат. [1868] Как този, който се страхува от сянката си, ще воюва, как той със копие и меч врага ще срещне в люта сеч?“ [1872] След тези думи госпожата отвърнала: „И аз самата бях със такова намерение. Изобщо нямам възражение. [1876] Но моля ви, не се бавете тук повече и направете така, че рицарят (дай, Боже!) да дойде колкото се може [1880] по-бързо. Аз сега ще чакам при свитата, броейки всяка минута. Хайде, хайде, драга!“ А пък девойката веднага [1884] си дала вид пред госпожата, че пращала на път слугата, но скришом при Ивен се скрила и своя план му съобщила. [1888] Докато чакал, всеки ден се къпел в банята Ивен, тя решела го и му дала червена мантия, изцяло [1892] във бисери и във позлата, с тока изящна на яката, с кесия и с красив колан от фин брокат златотъкан. [1896] И след като го пременила, на дамата си съобщила, че в замъка от път далечен слугата се е върнал вече. [1900] „А бъдещият ми съпруг кога ще дойде?“ — „Той е тук.“ „Как, значи е дошъл? Тогава да идва! Ала да внимава [1904] тук никой да не го съзре! И вие гледайте добре днес да не влиза друг при мен.“ Повела девата Ивен [1908] към стаята, но си прикрила, доволството и споделила със рицаря, че госпожата май им усетила лъжата. [1912] „Сеньор Ивен, — му рекла тя — напразна бе ни хитростта, защото дамата, за жалост, кроежите ни е разбрала. [1916] Жестоко тя ме наруга и настоя още сега при нея да ви заведа. Аз сигурна съм, че беда, [1920] сеньор, не ви очаква там, но пък от нея лично знам, че във затвор ще ви държат, тъй че да й принадлежат [1924] и тялото ви и сърцето.“ „Не се боя от туй, което тя иска — казал й Ивен. — Затворът ще е рай за мен.“ [1928] „Тогава дайте си ръката и да вървим при госпожата. Но ще ви дам един съвет: ще се държите занапред [1932] към нея искрено и честно, за да понасяте по-лесно затворническите несгоди. Щом този мой съвет ви води, [1936] дори в затвор не би могло, сеньор, да ви се случи зло. Да си приятел, означава да си затворник. С пълно право [1940] твърди се, че ако обичаш, ти сам се на затвор обричаш.“ Говорейки му все така, тя водела го за ръка, [1944] додето те се озовали при дамата. Ивен едва ли спокоен можел да остане. Защо тук всъщност е поканен? [1948] Те с влизането си видели, че върху алена постеля седяла дамата. Ивен застинал в ужас, вцепенен, [1952] защото дамата стояла безмълвна като онемяла. Той си помислил, че навярно тя нещо долно и коварно [1956] крои му. Ала в тоз момент чул как с глас доста притеснен девойката му рекла: „Ах, проклета сто пъти да бях [1960] от Бога, вместо този рицар при тази тъжна хубавица да бях довела! Аз не знам защо мълчи той като ням, [1964] защо стои като вдървен!“ Тя после дръпнала Ивен встрани и заявила: „Няма да ви ухапе тази дама! [1968] Сеньор, наместо да мълчите, опитайте да се сдобрите, да прояви тя добра воля. На свой ред аз ще я помоля [1972] за прошка, че й причинихте дълбока скръб, като убихте мъжа й — Ескладос Льо Ру.“ На колене, обзет от смут, [1976] Ивен към дамата тогава обърнал се: „Не се надявам, госпожо, днес на снизхождение и ще приема със смирение [1980] каквото сте решила с мен да сторите от този ден насетне.“ — „Ако ви убия?“ „Кълна се, че за мен самия [1984] това ще е най-висша чест.“ „Не съм се срещала до днес с такъв човек. Под моя власт поставяте се сам, без аз, [1988] сеньор, да съм ви задължила.“ „Госпожо, извънмерна сила така ме кара да говоря и всичко съм готов да сторя, [1992] за да постигна изкупление за тази смърт. Но провинение аз всъщност нямам, разберете!“ „Нима? Тогава ми кажете [1996] да знам как станаха нещата, щом не била у вас вината, макар че вие моя мил съпруг в двубоя сте убил.“ [2000] Той казал: „Нямах избор друг в двубоя с вашия съпруг! Нима убийство е, когато нападнат си и с меч в ръката [2004] от смърт и плен се отбраняваш и тъй живота си спасяваш?“ „Напълно прав сте, затова не взех аз вашата глава. [2008] Но как аз бих си обяснила отде се взе онази сила, накарала ви да склоните безмълвно да се подчините, [2012] сеньор, на моите желания. Ще ви простя без колебание, но първо искам да науча защо така със вас се случи.“ [2016] „Уви, сърцето ми, госпожо, това покорство ми наложи, и нему подчиних се аз.“ „Кой има над сърцето власт?“ [2020] „Очите.“ „Тях кой подчини?“ „Тях хубостта ви ги плени.“ „Каква вина пък има тя?“ „Тя в мен разпали любовта.“ [2024] „Любов? Към кой?“ „Към вас!“ „Към мен? Защо?“ — „Защото съм пленен от обич: тя в кръвта ми бие. За мен най-скъпото сте вие, [2028] от мислите за вас сърцето ще бъде цял живот обзето. От себе си по-силно вас обичам и под ваша власт [2032] съм днес — или ме пощадете, или главата ми вземете!“ „Ще пазите ли с меч в ръката, сир, онзи извор във гората?“ [2036] „От всеки бих го защитавал!“ „Добре, да сключим мир тогава!“ Така те бързо се разбрали. Вдовицата била събрала [2040] васалите си на съвет, затуй му рекла: „Най-напред ще срещнете в онази стая бароните ми. Те желаят [2044] да си намеря нов съпруг — та той да властва вече тук и защитава всички нас. Приемам брак да сключа с вас, [2048] защото син сте на крал славен и рицар, който няма равен.“ Така придворната й мила мечтата му осъществила. [2052] Но най-доволен бил Ивен от станалото в онзи ден и към тържествената зала за среща с пажове, с васали [2056] отправили се след това. Щом влезнал с вдигната глава, Ивен ги впечатлил така, че всеки скочил на крака [2060] и сред почтителни поклони чул как събраните барони шептели: „По-достоен няма за мъж на скъпата ни дама, [2064] днес само най-отявлен враг би бил против подобен брак. И римската императрица за мъж би взела този рицар. [2068] Дано до ден-два бъдат тук като съпруга и съпруг.“ Щом вътре влязла госпожата на малка пейка до стената [2072] приседнала пред своя двор и всеки вперил в нея взор. Ивен подире й вървял, в нозете й да седне щял, [2076] но тя го вдигнала веднага, а после, както се полага, поискала от сенешала пред умълчалата се зала [2080] за ставащото да говори. Той почнал с ясен глас: „Сеньори, съседен крал реши война да води с нашата страна. [2084] Той иска да ни разгроми, да вземе нашите земи. Преди петнайсет дни да минат, ще бъде всичко тук в руини. [2088] От гибел, за да се спасим, защитник е необходим. Преди пет-шест години тук владетелката ни съпруг [2092] по ваш съвет избра, но той загина в смъртоносен бой. Днес никой не ни защитава, а на жена не подобава [2096] да се сражава с меч в ръката. Тя, за доброто на страната, мъж трябва пак да си намери смел, с благородни маниери. [2100] В момента спешно се налага по ваш съвет съпруг веднага да вземе, за да защитим честта си и да съхраним [2104] зачитания в този край шейсетгодишен обичай.“ Придворните се приближили до дамата — те одобрили [2108] предложената им идея и коленичейки пред нея, те дали й да разбере, че тъй ще бъде най-добре. [2112] След куп молби и увещания, уж против своето желание, тя рекла им: „Добре, приемам заради вас за мъж да взема [2116] до мен приседналия рицар. Той с мен, най-клетата вдовица, поиска брак да сключи днес, да брани мен и мойта чест. [2120] Той благодарност заслужава. Аз досега не го познавах, ала за него всички казват, че храброст в битките показва, [2124] че е прославен суверен и син на краля Уриен. Днес този мъж от знатен род с най-благороден произход [2128] поиска да е мой съпруг. За рицаря, приседнал тук, сте чували да се говори. Ивен е той! Реших, сеньори, [2132] за свой съпруг да го приема.“ „Госпожо, да не губим време — й рекли те. — Не се бавете и още днес се оженете. [2136] Ще бъде грях дори и час да губим! Вслушайте се в нас!“ Без съпротива, тя зачела молбите им, като приела [2140] да стане всъщност туй, което допадало й на сърцето. Нали най-верните й хора я молели така да стори. [2144] Та как не би се съгласила и как ли би се усъмнила тя в техния добър съвет? Дори жребец, летящ напред, [2148] пришпориш ли го, по-бърз става! И пред бароните тогава те сключили тоз брак желан. След благослов на капелан [2152] Ивен и госпожа Ландюк били съпруга и съпруг. А пък херцог дьо Ландюдет, известен с подвизи безчет, [2156] й бил баща. След туй в палата се разгоряла веселбата. На сватбата дошли прелати — архиепископи, абати, [2160] особи знатни и васали на празника им се събрали. Аз пищността на тържеството не ще описвам тук, защото [2164] би ми отнело много време.         Чрез този брак успял да вземе Ивен на рицаря местото и в замъка, но и в леглото. [2168] Покойният владетел славен почти веднага бил забравен, а новият бил оттогава триж по-ценен и уважаван. [2172] И продължила веселбата все тъй, чак до деня, когато достигнала в палата вест, че до вълшебния им лес [2176] със извора се бил добрал Артур, прославеният крал, със многобройната си свита. Пред свитата реч ядовита [2180] Ке почнал нагъл, озлобен: „Къде е храбрият Ивен? Защо не е тук в този час? Уж се закле пред всички нас, [2184] че всячески ще отмъсти за братовчед си. Смел си ти, щом си пиян, а пък не смееш да кажеш гък, щом изтрезнееш. [2188] За празните слова едва ли Ивен днес някой ще похвали! Със храброст славел се голяма, а доказателства май няма. [2192] Не само че не е храбрец, а е най-обигран лъжец. Защо ще ми се хвали той, че е смелчага и герой [2196] и ще ме взема за глупак? Храбрец е който знае как хвалбите тъй да отминава, че вечно скромен да остава. [2200] Е, и лъжеца аз разбирам: понеже все не се намира кой да го хвали, действа сам без от лъжи да го е срам. [2204] Пък и защо да го не прави? Той спомен няма да остави с измислени завоевания ни в песни, нито във предания.“ [2208] Ала Говен се възмутил и липсващия защитил: „Ке, стига вече, престанете, отсъстващия не хулете, [2212] защото може в този ден в нещастие да е Ивен и затова да не е с нас! Той винаги е бил към вас [2216] коректен.“ „Явно ви досаждам, затуй ще спра да се обаждам.“ Дордето спорили така Артур стакана взел в ръка, [2220] напълнил го и го изплискал на камъка, защото искал да види ще вали ли дъжд. Пороят рукнал изведнъж [2224] и скоро след това в гората със копие и меч в ръката, пришпорил боен кон, решен да води бой, дошъл Ивен, [2228] земите си да защитава. Напред излязъл Ке тогава, защото все желаел той пръв да се включи във двубой, [2232] а после друг да продължава с противника да се сражава. Ке на каприза си държал и пръв пред краля настоял [2236] да му окаже тази чест. „Добре, Ке, пръв от всички днес поискахте това. Разбирам, че нямам право да ви спирам!“ [2240] И Ке, добре въоръжен, пришпорил коня. За Ивен дошъл моментът, в който можел съперника си да изложи — [2244] той лесно бил Ке разпознал. И както всеки щит държал в ръката си, те полетели напред и копията свели, [2248] с длан, скрита в мека ръкохватка. При разразилата се схватка, с необуздана стръв подета, те копията на парчета [2252] строшили с удари жестоки. Парчетата в безброй посоки летели. Скрит зад своя щит, Ивен със удар страховит [2256] Ке проснал ничком на земята, така че шлемът от главата на сенешала отхвърчал. Ивен на него поглед спрял, [2260] пожалил го, юздите взел на коня му и го отвел със себе си като трофей. Тълпата викнала: „Ехей — [2264] към Ке! — В прахта лежите, вий май забравихте шегите и упреците озлобени. Но, хайде, днес ви е простено, [2268] нали ви е за първи път!“ Ивен (тъй, както го дългът изисквал) с коня се завтекъл при крал Артур и гордо рекъл: [2272] „Кралю велик, благоволете жребеца да си приберете, защото аз не чувствам нужда да притежавам нещо чуждо.“ [2276] „Но кой сте вие? — казал кралят Не мога да ви разпозная. Я тежкия си шлем свалете и името си назовете.“ [2280] „Кралю, Ивен стои пред вас.“ И всички радост в този час почувствали. Ке само там обхванат бил от гняв и срам. [2284] На неговото унижение за общо удовлетворение сам кралят от сърце се смял. Говен от радост засиял, [2288] защото като брат рожден обичал и ценял Ивен и в кралартуровата свита пред всички него предпочитал. [2292] Артур поискал да узнае от рицаря Ивен каква е причината, зарад която, след като много бил препатил [2296] и куп злини преодолял, при него се е озовал. Подробно доблестният рицар разказал как една девица [2300] спасила го след тежък бой, от нея как получил той и пръстен със вълшебен камък, как после с вражеския замък [2304] се е сдобил чрез брак щастлив. Ивен поканил с тон вежлив Артур да му окаже чест да му гостува с двора днес. [2308] Приел с възторг добрият крал и даже лично пожелал със свитата си осем дни в двореца да се настани. [2312] Благодарил Ивен и ето, веднага всички на конете към замъка се устремили, препускайки със всички сили. [2316] Понеже водел хора знатни, той пажа-соколар изпратил напред, да съобщи в палата да се подготви госпожата, [2320] че идва с гости най-отбрани. Щом чула кой е той поканил, съпругата била щастлива, че крал Артур при тях отива. [2324] Разпоредила се веднага да срещнат както се полага такъв гост — важен и прославен. Побързал всеки да направи [2328] каквото доблестната дама му рекла, за да се отсрамят пред краля. Нейните васали коне испански оседлали [2332] и се понесли с тях напред Артур, по дворцов етикет, да срещнат, правейки шпалир. Щом го видели, рекли: „Сир, [2336] добре дошъл сред нас бъдете и в замъка се настанете със достолепната ви свита!“ Щом влезли, с радост и възхита [2340] ги поздравили всички хора, а вътре улиците, дворът с килими вред били застлани във чест на гостите избрани. [2344] И заради горещината над всички сгради край палата били раздиплили коприна — на сянка гостите да минат. [2348] Щом вътре групата въвели от гръм по-силно заехтели тръби, рогове, барабани, цимбали, флейти и тимпани. [2352] Девици в хор запели песни, а с изпълнения чудесни се проявили куп жонгльори. Слуги, придворни и сеньори [2356] посрещнали с възторг голям Артур и свитата му там. И дамата се появила в наметка с хермелин и свила, [2360] достойна за императрица. Блестяла в нейните къдрици и диадема със рубини. Чертите й прекрасни, фини [2364] излъчвали такава радост, че тя била във свойта младост и от богиня по-красива. Подире й тълпа щастлива [2368] Артур приветствала в захлас: „Щастливи сме, че е сред нас крал, като който няма втори!“ Не смогвал той да отговори [2372] на всички, но видял тогава, че дамата се приближава, с ръка към стремето посяга… Артур от коня си веднага [2376] чевръсто скочил на земята и чул гласа на госпожата: „Благословен да е тоз ден, защото вие и Говен [2380] приехте да ни посетите!“ „Госпожо — рекъл той с възхита, — все тъй пленителна бъдете и радостен живот водете!“ [2384]         Галантно, според етикета, прегърнал я, а тя обзета от радост също го прегърнала и тъй при свитата се върнали. [2388] Не съм чул нийде някой друг с гостоприемство като тук да е посрещан по света. Не ще описвам щедростта, [2392] ни грижите им изобилни, че думите ми са безсилни. Ще ви разкажа аз все пак за нещо любопитно: как [2396] с добрата воля на съдбата съюз на слънцето с луната настъпил. За кого говоря? За онзи рицар, който в двора [2400] блестял със храброст, с ум и чест, каквито никой рицар днес във кралството не притежава. И както слънцето огрява [2404] с лъчите всички, тъй и той, с прославата си на герои — над всички рицари блестял и служел им за идеал. [2408] Сега ще разберете вие, че зад луната пък се крие девица мила и почтена, с неземна хубост надарена [2412] и със коса като смола. На всички в замъка била известна с името Люнет. Със добродетели безчет [2416] блестяла и сеньор Говен от хубостта й бил пленен. „Приятелко — й казвал — мила“, от смърт защото е спасила [2420] Ивен. На смелата девица обрекъл се тоз храбър рицар и обещал да й помага. Разказала му тя веднага [2424] как първо в каменната зала Ивен от смърт е отървала, и как тя след известно време, след увещания големи, [2428] склонила госпожа Ландюк Ивен да вземе за съпруг. При чутото се просълзил от смях Говен и заявил: [2432] „Дарете ме със тази чест да бъда рицар ваш от днес, в добро и зло, във всеки час ще бъда винаги до вас. [2436] Дано един ден не решите с друг рицар да ме замените. Бъдете вечно моя дама!“         Тя със признателност голяма [2440] отвърнала му и обет си дали те, че занапред във дружба дните им ще минат. А в тоз момент над шейсетина [2444] красавици от знатен род с най-благороден произход, развличали се в кръшен смях. А и мъжете редом с тях [2448] се веселели: със милувки, с прегръдки нежни и с целувки забавно празникът минавал. Но най доволен бил тогава [2452] Ивен, защото бил успял с достоен прием своя крал да срещне. А жена му мила такива грижи проявила, [2456] че някой би ги взел за зов към авантюри и любов. Уви, вред шества глупостта — не е любов учтивостта! [2460] Ако на някого се струва любезността любов, рискува да бъде обявен за смешен заради извода си грешен [2464] и тъй отблъсква добротата. А седмицата във палата преминала в игри, веселие и възхитително безделие — [2468] в горите ходили на лов, в потоците на риболов или на излет по земите и замъците, придобити [2472] чрез брака на Ивен наскоро. Развличали се всички хора с най-ведри чувства във душата. Настъпил край за тържествата [2476] и крал Артур решил тогава на дълъг път да се отправи. Ала преди да си заминат, придворните му домакина [2480] обсипали с молби безброй да тръгне с тях на път и той. Заубеждавал го Говен: „Нима, приятелю Ивен, [2484] от тези сте, които бракът заставя да избягват всяко предизвикателство? За срам е който се отказва сам [2488] от съществуване достойно, за да живее по-спокойно. Когато доблестният рицар си има дама хубавица, [2492] туй повече го задължава да търси почести и слава. Загубва нейната любов мъжът, ако не е готов [2496] заради нея да се бори и подвизи безчет да стори. Строшете брачните окови, ще идем на турнири нови [2500] с триумф там да се отличите, а не ревнив тук да стоите. Елате! Рицарят воюва дори главата да му струва. [2504] В двубои смело се впуснете и нова слава спечелете. Не чакайте. С мечтите само не се постига чест голяма. [2508] Държането ви ме тревожи, а мъжката ни дружба може и да пострада, но не смятам, че точно в мен ще е вината! [2512] Когато дълго продължава, насладата ни отегчава и често много ни дотяга. Ала когато се налага [2516] да я постигнем търпеливо, това ни прави по-щастливи. Да чакаш радост в любовта, туй означава във жарта [2520] дърво зелено да се хвърли. Изпърво то ще се опърли, а след това ще запламти. Когато с нещо свикнеш ти, [2524] е трудно да се разделиш със него, даже да държиш да стане. Ще ви кажа честно — и аз не бих напуснал лесно [2528] жена тъй хубава. За Бога, бих се побъркал от тревога от болка и от притеснение да взема трудното решение! [2532] Човек съвети бързо дава, но с тях не се съобразява, когато лично го засягат. Съветниците най дотягат, [2536] когато проповеди казват, а те самите не ги спазват.“ Така Говен през онзи ден съветвал рицаря Ивен. [2540] Той доводите не оспорил, но искал първо да говори с жена си — щом не възразява, за зло или добро, тогава [2544] и той в Бретан би се завърнал. Ивен веднага се обърнал към своята съпруга млада със страх, че ще я изненада, [2548] и рекъл: „Драга ми съпруго, кълна се, че освен вас друга за мен по-скъпа в тоз свят няма. Отправям ви молба голяма [2552] да сторите това, което, което желае с трепет днес сърцето Жена му, отзивчива, мила, на своя мъж не възразила, [2556] но пожелала да узнае все пак молбата му каква е, а след това да обещава. Ивен признал, че се надява [2560] в турнири нови да се бие и с почести да се покрие, та за страхлив да го не смятат.         «Вървете — рекла госпожата, — [2564] но се върнете след година. Свети Йоан като отмине, ви давам осем дни и нощи. Ако след този срок все още [2568] ви няма, любовта ми, скъпи, на злоба място ще отстъпи. Да, любовта ни е залог за продължителния срок. [2572] Аз дадената дума спазвам и никога не я погазвам. Ако в уречения ден не сте си в замъка до мен, [2576] кълна се, ще ме хване яд и ще ви чакат шах и мат.» Щом чул това, се просълзил Ивен и тихо промълвил: [2580] «Голям е този срок, госпожо! Заклевам се, че ако можех да се превърна в гълъб, аз летял бих всеки ден до вас. [2584] Надявам се, че Господ-Бог ще ни отсъди по-къс срок. Уви, човекът предполага, но само Господ разполага [2588] и никой никога не знае какво съдбата му вещае. Но ако бъда аз пленен или от болест повален, [2592] нали над мен ще се смилите и срока ще ми продължите?» «Ако тъй стане (не дай, Боже!), естествено, че ще отложа [2596] аз уговорения срок, и злото, рекъл ли е Бог, ще ви отмине, щом съм аз в мечтите ви. За добър час [2600] тоз пръстен, мили, си сложете и тайната му запомнете: във камъка се крие тя. Ако сте верен в любовта, [2604] той по-добре и от стомана ще пази вас от всяка рана и непрекъснато ще бди да не ви сполетят беди. [2608] Додето любовта е жива, от злото той ще ви прикрива. Единствено на вас до днес оказвала съм тази чест [2612] като залог за любовта ми.» След думите добри и прями през сълзи те си взели сбогом. Артур решил, че чакал много [2616] и че е вече крайно време на път далечен да поемат. Разпоредил веднага кралят конете да се оседлаят. [2620] След малко рицарите смели на път отново пак поели. Как да опиша в онзи ден потеглянето на Ивен? [2624] С прегръдки, сълзи и милувки и с парещи от страст целувки той със жена си се простил и тръгнал тъжен и унил. [2628] Край дамата се насъбрали в кортеж девици и васали със крал Артур да се сбогуват, преди оттам да отпътува. [2632] Но нямам време да опиша аз този миг така възвишен. Артур видял скръбта голяма на ронещата сълзи дама [2636] и с добротата си присъща той я помолил да се връща и, нажалена и унила, с мъжа си тя се разделила. [2640] Ивен със горестно лице оставил своето сърце, душата си неутешима, при своята жена любима. [2644] И само неговото тяло след крал Артур едва вървяло. Но тяло без сърце, уви, нима могло би да върви? [2648] Кой виждал е такова чудо? Но ето че, макар и трудно, напред Ивеновото тяло и без сърце все пак вървяло — [2652] да си остане то решило и с тялото не продължило. Добре живеело сърцето, а тялото било обзето [2656] от вездесъщата Надежда, че ще се съберат. Изглежда, че то в Надеждата все пак, незнайно ни кога, ни как [2660] като сърце се е вселило. Но тя, уви, не се свенила на клетвите да не държи. Сърцето с подлост и лъжи [2664] подвела срока да не може да спази и да го изложи. Оставил си Ивен жената в дома и със Говен страната [2668] кръстосвали на длъж и шир и нийде нямало турнир, във който да не се представил и с храброст да не се прославил, [2672] защото винаги в двубой излизал победител той за радост на Говен. В безчет турнири победил навред [2676] Ивен и срокът бързо минал.         Че почва втората година Ивен така и не разбрал. През август крал Артур събрал [2680] в град Честър своя двор… Но ден преди това в турнир Ивен се бил — там слава на герой, според мита, спечелил той. [2684] С Говен в нощта, щом паднал мрак, те си устроили бивак извън града, че не желали да бъдат в свитата на крал и [2688] потърсили усамотение. Но да изкаже поздравления за подвизите многобройни, със група от най-славни воини, [2692] сам крал Артур дошъл при тях. Сред приказки, шеги и смях Ивен внезапно пребледнял, досещайки се, че бил дал [2696] на своята жена обет. От угризения обзет, че е излъгал свойта дама изпаднал той в тъга голяма, [2700] не се сдържал и от очите от срам потекли му сълзите. Тогава страдащият рицар видял, че някаква девица [2704] лети към шумния им стан, възседнала един кон вран. Пред тях се спряла и веднага, без някой друг да й помага, [2708] тя скочила от стремената. Щом разпознала сред тълпата Артур, наметката свалила, почтително се поклонила [2712] и в шатрата пред него спряла. За миг не се поколебала и казала, че има чест от господарката си днес [2716] да поздрави Артур, Говен и всички други без Ивен, защото бил голям хитрец, лъжец, мошеник и подлец [2720] защото, паднал под властта неудържима на страстта, обета си е той забравил и дамата е изоставил. [2724]         «Той чувствата на мойта дама погази с подлост и измама. За него всичко бе игра, с жена си той се подигра, [2728] като с грабителски ръце открадна нейното сърце, хитрувайки, че от любов да стори всичко е готов. [2732] Но истинският влюбен знае, че взетото сърце мечтае със другото да се сберат и заедно да затуптят. [2736] Крадците само се преструват, че силни чувства ги вълнуват и лъжат другите, додето отнемат им със взлом сърцето. [2740] Ивен жена си оскърби и нейното сърце разби, защото в срок не се завърна и клетото сърце не върна, [2744] напук на рицарските нрави. Ивен, ти лесно май забрави, че срокът бе една година. Свети Йоан отдавна мина. [2748] Тоз празник бе определен за краен срок — на този ден да си пак в своя дом, нали! Ивен, ти всичко провали [2752] и от това най-много страда сега съпругата ти млада. На срока дните в свойта стая тя отбелязваше — да знае [2756] до края колко й остават. Щом някой влюбен е, тогава за другия все мисли той и няма ден и нощ покой. [2760] Животът става немислим далече от човек любим. Но ти със своите игри предаде всички ни, дори [2764] довереницата — онази, която те от смърт опази. Ти дамата ни оскверни и на обета измени. [2768] След сторените й обиди тя не желае да те види, а пръстена й — ценна вещ, държи чрез мен да й дадеш [2772] обратно!» Гневната девица ругала смаяния рицар, а после от Ивен насила тя бързо пръстена свалила. [2776] Със всичките си взела сбогом, но без Ивен, защото много го мразела и тя самата за подлостта към госпожата. [2780] Объркан, страдащ, унизен, отчаян и обезверен, обхванат от небивал срам, той искал да остане сам, [2784] във вдън земята да се скрие, та никой да не го открие, направо да потъне в ада и там в безмълвие да страда. [2788] Ивен жестоко се винил, че на жена си причинил злини, че щастието вече сам той прогонил е далече. [2792] След тежката самоприсъда за сир Ивен животът бъден бил от смъртта дори по-страшен. Съвсем покрусен и уплашен, [2796] че вече трудно се владее и има риск да полудее, излязъл. Кой да предположи какво душата му тревожи, [2800] че да го спре? Ивен навън в нощта като в кошмарен сън поел — със болка във душата и със световъртеж в главата, [2804] като същински луд. И ето, че той, вървейки през полето и не намирайки утеха, разкъсал новата си дреха [2808] и хукнал гол. След час, след два ли смутени рицари, васали потърсили го по мерите, в градините и из горите, [2812] но никъде не го открили. Той, както тичал с всички сили, не щеш ли, срещнал сред нивята младеж с лък и стрели в ръката. [2816] И всичките му пет стрели по-остри от бръснач били. Ивен за миг се посъвзел, оръжието му отнел [2820] насила, въпреки че бил отпаднал духом и унил и че напълно бил забравил какъв е и какво е правил. [2824] Така, с лъка и със стрелите, той се преселил във горите, като дивак живял от лов и дивеча ядял суров. [2828] Един ден, както гол вървял, край горска къща той съзрял отшелник, който разоравал тревясала земя корава. [2832] Отшелникът го забелязал, че приближава, и си казал, че голият най-вероятно е луд, и се прибрал обратно [2836] в колибата си. Но той бил тъй милосърден, че решил на своето прозорче тясно да сложи малко хляб и прясна [2840] вода. Едва ги той оставил, и скитникът, без да се бави, веднага в хляба зъби впил. Коматът твърд и черен бил [2844] и никога до този ден подобен не бил ял Ивен: бил целият покрит със плесен и несъмнено бил замесен [2848] от много евтино брашно, примесено със плява. Но пристигналият в своя глад комата кисел, сух, баят [2852] с наслада почнал да преглъща. И хлябът черен се превръща в най-вкусно нещо, щом си гладен. Ала дошлият бил и жаден, [2856] изпил веднага той водата и пак потънал във гората, за прежния живот суров на изпитания и лов. [2860] Отшелникът във страх дълбок горещо молил Господ-Бог безумецът да се не връща пред неговата скромна къща. [2864] Но който своята прехрана открива нейде, без покана, обича да се връща пак. Отшелникът пред своя праг [2868] откривал всеки божи ден оставен дивеч от Ивен от благодарност за храната, която често пред вратата [2872] на къщата му той намирал. Инокът дивеча одирал, а след това печел месото. Веднъж готово печивото, [2876] макар без сол и без подправки, било най-вкусната гощавка със ечемичен хляб с вода за нашия герой в беда. [2880] Инокът кожите продавал и с хляб за двама се снабдявал — ту чер и клисав, ту пък — бял. Животът им така вървял, [2884] ала един ден две девици видели страдащия рицар да спи гол във гората гъста. И господарката им също [2888] със тях била. Щом го съзряла, една от двете дотърчала до него, за да види кой потърсил е в леса покой. [2892] И щяла лесно да познае по облеклото кой това е, защото преди доста често се случвало тя да го среща. [2896] Но той гол на земята спял и трудно някой би разбрал кой е горкият бедстващ мъж.         Тя взряла се и изведнъж [2900] върху лицето му видяла стар белег и го разпознала. След като бил в двубой ранен, със този белег бил Ивен [2904] останал… Нямала съмнение девойката, че туй Ивен е. Обхваната от смут безкраен, почудила се тя каква е [2908] на този знатен мъж вината, за да лежи гол сред гората, какво ли с него се е случило, защо така се получило. [2912] И без съня му да смущава, се върнала, за да разправи на другите как е видяла Ивен и как го е познала. [2916] Аз трудно бих описал днес със колко болка в онзи лес през сълзи и в печал голяма тя казала на свойта дама: [2920] «Госпожо, спящият там мъж Ивен е — рицарят могъщ, незнаещ слабост или страх. За Бога, но какъв ли грях [2924] изплаща този благородник, та гол и бос е като бродник? От теглила и от печал изглежда като полудял. [2928] Той е в такова положение, с тъй жалък вид, че според мене в живота си е нещо сбъркал и затова се е побъркал, [2932] та гол и бос в гората спи. Но ако Бог го подкрепи и своя ум възвърне той, Ивен, великият герой, [2936] ще ви помогне във войната срещу граф Алие, която започна графът вероломно. С Ивен надмощие огромно [2940] ще имате при битки тежки. Ако за сторените грешки чрез мъките си е платил, тогава Бог би се смилил [2944] и разума му би възвърнал.» А господарката отвърнала: «Ако след своя сън дълбок не хукне, с помощта на Бог [2948] ще търсим средства да помогнем той лудостта си да надмогне. Аз знам най-сигурно лечение, за да получи облекчение. [2952] Балсам получих от Моргана, а той лекува всяка рана и всяко тежко състояние, дори и умствено страдание. [2956] Тоз цяр стократно е изпитан.» До своя замък после трите отишли — бил на миля само (обаче двойно по-голяма [2960] е тяхната по дължина от тази в нашата страна).         Щом влезли вътре, госпожата с грижовността си всепризната [2964] до неголям сандък се спряла балсама взела и го дала на девата, но със заръка със част от него да натърка [2968] на рицаря Ивен челото и слепите очи, защото мехлемът явно бил вълшебен, с неоспорим ефект целебен [2972] и щял ума му да възвърне (а пък остатъка да върне). За рицаря, в леса лежащ, тя дала и прекрасен плащ, [2976] и дреха от червена свила, а след това й наредила със два жребеца бързешката да се отправи към гората. [2980] Но девата и друго взела: наметка, риза със дантела, обуща с бляскави обкови и гащи и калцуни нови. [2984] Ивен все още спял, когато с конете влязла тя в гората. А после смелата девица над болния и страдащ рицар [2988] съвсем спокойно се навела и се с лечение заела. Намазала мъжа изцяло — глава, лице, ръце и тяло, [2992] защото искала веднага да почне то да му помага, макар че на добрата дама тя трябвало част от балсама [2996] да върне в малката кутия. В грижовната си залисия до край използвала го тя, за да прогони лудостта. [3000] В леса под слънцето горещо размазвала балсама вещо додето свършил без остатък. С две думи, за да бъда кратък, [3004] тя с мазането прекалила. Дори да бе употребила и стотна част, но за главата, пак би бил хубав резултатът. [3008] Тя празната кутия бързо прибрала, до конете вързани отишла и зад тях се скрила. Ала одеждите решила [3012] да му остави, за да може, щом се събуди, да ги сложи, ако разсъдъка му Бог възвърне след съня дълбок. [3016] Изчакала край дъб голям мъжът да се събуди сам. Ивен с ума си се събудил, ала видът му го учудил [3020] и го обхванал срам, защото гол спал дълбоко под дървото. И по-добре, че не научил какво преди му се е случило. [3024] Той дрехите със изненада съгледал на тревата млада. Не знаел кой там ги е сложил, но стреснат, да не се изложи, [3028] ако гол в горската дъбрава познат го срещне, той тогава дори миг повече не чакал и бързо дрехите облякъл. [3032] Огледал се след туй да види дали случайно някой иде да върши нещо из гората. Изправил се, ала краката [3036] отказвали да го държат и имал нужда, за пръв път, от помощ. Той след болестта все още чувствал тежестта [3040] на преживените несгоди и трудно можел сам да ходи. Привидно девата нехайно повела коня, уж случайно [3044] минавала в гората там. Придвижвайки се мъчно сам, Ивен изпитвал притеснение, че има нужда от лечение, [3048] а няма кой да му помага, затуй отправил зов веднага към тази дева ведролика. Тя, уж не виждайки кой вика, [3052] край него заобиколила. Ивен, уплашен, с всичка сила отново викнал притеснен: «Девойко, хей, към мен, към мен!» [3056] Девицата едва тогава започнала да приближава към него — с тази хитрина целяла умната жена [3060] да го подлъже, че не знае отде е, кой е и каква е била съдбата му до днес, та е заспал гол в този лес. [3064] Пред него рекла: «Сир, кажете, защо тъй силно ме зовете?»         «Девойко, пожела съдбата да се събудя сред гората, [3068] но как попаднах тук, не знам. За Бога, всичко ще ви дам ако жребец ми подарите и от бедата ме спасите!» [3072] «Добре, сир, аз разбрах веднага, че трябва да ви се помага, та затова след мен вървете.» «Къде?» «След крайните дървета, [3076] полето дето се простира там замъкът ни се намира.» «Дали ще мога нещо аз да сторя някой ден за вас?» [3080] «Да, може, но при положение, че след двуседмично лечение напълно се възстановите. Вземете, сир, сега юздите [3084] на коня и елате с мен.» На коня се качил Ивен и двамата на път поели. Но ето, че за малко спрели [3088] на мост хем дълъг, хем широк над вир разпенен и дълбок. И там, във водната стихия момата празната кутия [3092] захвърлила със всичка сила, защото тя била решила на дамата да обясни как от шумящите вълни [3096] жребецът трепнал, как самата тя се спасила от водата, но, искайки да се предпази от разярените талази, [3100] кутията си изтървала. С такава хитрина избрала да обясни на свойта дама защо се връща без балсама. [3104] Отишли в замъка и там стопанката с възторг голям Ивен посрещнала, а после, оставяйки за малко госта, [3108] попитала момата где е сега балсамът чудодеен. Тя истината ловко скрила и липсата му обяснила [3112] със злополуката в реката. Ядосала се госпожата и рекла: «Загуба голяма е туй за мен, защото няма [3116] кутията да видим вече. Отнесена е надалече и по-добре да я прежалим. Щом вършиш добрина, едва ли [3120] е нужно да очакваш ти с добро да ти се заплати. На този мъж добро желаех, но своя ценен цяр накрая [3124] загубих безвъзвратно аз. Все пак, щом той е тук у нас, към него дръжте се грижливо.» «Словата ви са справедливи — [3128] пред две злини е по-добре една човек да избере.» За загубата вече спрели да мислят те и се заели [3132] да го лекуват ден след ден. Изкъпали с вода Ивен, понамалили му косата и му обръснали брадата. [3136] Така, подстриган и измит, той пак добил човешки вид и всяко негово желание те изпълнявали с внимание: [3140] и кон му дали, и доспехи, оръжие и нови дрехи. Един ден, май че вторник бил, граф Алие се появил [3144] и почнал да опустошава навред. От замъка тогава мъжете — някой със тояга, друг с меч — излезли и веднага [3148] срещу врага се устремили. Вразите им се укрепили в засада покрай тесен път, та там отпор да им дадат. [3152] Ала Ивен напред излязъл, и вече оздравял, се врязал сред мародерите без страх. Ударил първия от тях [3156] с такава сила, че боецът в прахта се строполил с жребеца с пречупени гръбнак, ръце и с пръснато от страх сърце. [3160] След този удар страховит Ивен, прикрит зад своя щит, пришпорил коня си чевръст и всички той околовръст [3164] разгонил бързо. И преди човек да преброи до три, той четири войника вражи успял със коня си да смаже. [3168] Така те заплатили бързо за безразсъдната си дързост. Той тъй мъжествено се бил, че с подвига си възхитил [3172] останалите. Всеки воин с кураж нечуван влизал в бой, от този рицар вдъхновен. Дори човек обезверен [3176] надмогва боязливостта и се изправя пред смъртта, щом рицар смел го вдъхновява за нови подвизи и слава. [3180] Така те, придобили сили, противниците си сразили и завладели теснината. Високо горе над стената [3184] от кула дамата следила как нейната войска се била. След тази битка страховита околността била покрита [3188] със мъртви и ранени воини. Но вражите по-многобройни били: във този бой ужасен Ивен, всесилен и безстрашен, [3192] връхлитал върху враговете, от паника и страх обзети, като орел на гургулици. И всички, гледайки тоз рицар [3196] как води със врага сражение, си шепнели със възхищение: «Ах, колко смел войник е той! Ах, колко храбро влиза в бой! [3200] И враговете с колко стръв напада — сякаш гладен лъв елени и сърни връхлита. Чрез него нашата защита [3204] е придобила нова сила. Той е за всички нас закрила и всеки с копие и меч се впуска храбро в люта сеч, [3208] от подвига му вдъхновен. От всички ни благословен да бъде и вовек почитан! Я вижте как громи вразите! [3212] Я вижте как върви напред и с меча си сече наред! При всеки удар бликва кръв! При всеки щурм той все е пръв, [3216] не мисли да се защитава, а удари да им раздава. Той от смъртта не се страхува, вразите смело атакува [3220] и със жребеца си ги гази, без от врага си да се пази, защото неговият щит на сто парчета е разбит! [3224] Към никой враг той милост няма, а с ярост двойно по-голяма, със сила двойно по-могъща на всеки удар той отвръща. [3228] И целият Аргонски лес на копия да беше днес направен, нашият герой би строшил всички в този бой. [3232] Дори Роланд със Дюрандал не се е бил за своя крал със тъй голямо мъжество в Испания и в Ронсево, [3236] ни с турците се е сражавал. Дори да имаше в състава на графа рицари по-смели, калени в битки и дуели, [3240] и те във днешното сражение понесли биха поражение!» Със право някои твърдели, че таз, която ще спечели [3244] и ще опази любовта му, ще е щастливка най-голяма, че с качествата си безброй сред хората изпъквал той [3248] като луната сред звездите. Тъй очаровани били те, че всеки в замъка се питал не може ли той повелител [3252] на областта им да остане и мъж на дамата да стане. Сърцата им през онзи ден спечелил с храброст сир Ивен, [3256] а разнебитеният враг спасение потърсил с бяг. Ивен след него без умора се втурнал с верните си хора, [3260] които в тежката война до него, като зад стена от камък, чувствали защита. Над враговете си връхлитали, [3264] додето те се изтощили, коне и хора повалили и ги насекли на парчета. Сред падналите по полето [3268] част от останалите живи търчели и крещели диво и гинели в жестока сеч. Щом графът хукнал надалеч [3272] да бяга, рицарят ни смел в галоп след Алие поел. В последното му укрепление в едно гористо възвишение [3276] уплашен, стреснат, уморен, бил графът от Ивен пленен, без някой да го защитава. С тон повелителен тогава [3280] Ивен на графа заявил, че вече го е победил. Щом няма накъде да бяга, той длъжен е обет веднага [3284] да му даде (надлежна мярка пред доблестната господарка), че в замъка Нороазон той, според воинския закон, [3288] покорно ще остане в плен. Той дал обет, след туй Ивен му казал бронята пробита, и счупения шлем, и щита [3292] и меча да си предаде. Ивен щял да го заведе сам в замъка, защото той, го е пленил след страшен бой [3296] и е спечелил тази чест. Но преди тях добрата вест разчула се и всички жители да ги посрещнат се затичали, [3300] предвождани от свойта дама. Ивен с тържественост голяма пленения граф им предал. Покорно графът обещал [3304] пред победилата го свита, че ще възстанови щетите от набезите си в страната. Обет той дал на госпожата, [3308] че лично ще я възмезди за всички сторени беди, че къщите опожарени ще бъдат пак възстановени [3312] и вече ще живеят в мир. Щом графът свършил най-подир и пактът бил узаконен, помолил дамата Ивен [3316] да разреши да си отива. Тя щяла да е най-щастлива, ако склони той да й стане съпруг и в замъка остане, [3320] ала Ивен не дал и дума за брак такъв да се издума и на мига на път поел. Понеже воинът не приел [3324] молбите й, добрата дама потънала във скръб голяма. Та той от гнет я бил спасил, граф Алие като разбил, [3328] и на мечти се тя отдала по него. Той избрал раздяла, а дамата, като отплата, била готова със палата, [3332] с владенията си, с пари за подвига да го дари, ако останел той при нея. Ала за нейно съжаление [3336] той недвусмислено решил по пътя си да продължи и за да не се бави много, веднага с всички взел си сбогом. [3340] Ивен поел напред умислен и както яздел си залисан, навлязъл в лес, където той дочул ужасен рев и вой. [3344] Ивен, без никак да се бави, във таз посока се отправил и странна гледка там видял: лъв, който ужасен ревял [3348] безспир, с опашка във устата на люспеста змия, която по него бълвала жив огън. Това озадачило много [3352] Ивен, но той за кратко време решил какво да предприеме — кому да се даде подкрепа. Той сметнал, че ще е нелепо [3356] на твар жестока да се дава подкрепа, а нали такава била змията — хем със стръв тя хапела горкия лъв, [3360] хем лапите му изгорила. Ивен така тя отвратила, че той решил да я убие. Повдигнал щита да се скрие [3364] от огнедишащата паст на този звяр, изпаднал в бяс и бълващ пламъци и дим, а после с жест неумолим [3368] извадил меча. Щом змията убиел, би приел борбата и със лъва, ако и той нападнел нашия герой. [3372] И щом като Ивен решил, че по-необходим би бил на страдащия горски цар, със меча люспестата твар [3376] започнал ядно да сече. Така парче подир парче противното отровно тяло наоколо се разхвърчало. [3380] Ивен, при тази сеч юнашка, и част от лъвската опашка отсякъл, тъй като змията така си стискала устата, [3384] че в кръвожадната й паст останала известна част и от опашката: туй зло предотвратимо не било. [3388] Ивен след удара си точен очаквал, че лъвът ще скочи веднага, за да го напада. Но за голяма изненада [3392] лъвът със свойто поведение разкрил, че има намерение безстрашния освободител за господар и повелител [3396] дорде е жив, да припознава. На задните крака тогава изправил се и в сълзи цял към него предните прострял, [3400] за да покаже с този жест, че е за него висша чест да смята храбрия Ивен за свой всевластен суверен. [3404] Ивен след схватката сурова избърсал змийската отрова от меча, после го поставил в канията и се отправил, [3408] на кон по дългия си път. Но в този миг със скок лъвът до коня му се появил и в пътя му го придружил: [3412] за цял живот останал той до него като часовой, за да му служи за защита, когато някой се опита [3416] с Ивен да се разправя. Пръв се движел доблестният лъв, та по долитащия вятър и по следите по земята [3420] да търси дивеч за храна, било елен, било сърна. За хищническата порода гладът и дивата природа [3424] съдба такава са избрали. Лъвът все тъй отпред вървял и внезапно мирис доловил на дивеч. Мигом се извил [3428] той към Ивен да разбере как ще е редно най-добре във този случай да постъпи, та волята да не престъпи [3432] на смелия си господар. Ивен поопознал тоз звяр и виждал, че щом ход забавел, и звярът като него правел. [3436] Обаче щом лъвът усетел, че също и Ивен обзет е от мисли за успешен лов, на всичко вече бил готов. [3440] Ивен като на куче бързо подвикнал. Въздуха усърдно лъвът задушил и сърна открил в съседна долина. [3444] Той на мига я уловил и с ловък скок я повалил, а после опитният лъв изпил горещата й кръв. [3448] Накрая звярът острозъб преметнал тялото на гръб и го отнесъл при Ивен, а той останал възхитен [3452] от тази лъвска доброта. Но вече падала нощта и си устроили бивак. А за вечеря, няма как, [3456] и огън трябва да се пали. Сърната първо той одрал и със кремък произвел искри, та огън да се разгори [3460] с дърва, събрани във дерето. Къс пресен взел той от филето и сложел сочното парче на шиш, за да го опече. [3464] Опекъл го той уж изкусно, ала не му било то вкусно, защото трябвало да мине без хляб, без сол, без нож, без вино. [3468] Додето той вечерял в мрака лъвът лежал и кротко чакал Ивен да се нахрани пръв. Щом свършил, царственият лъв [3472] получил също своя дял и до насита се наял той със месото на сърната. Подир вечерята богата [3476] Ивен главата си подпрял на своя щит и сладко спал. Лъвът, опрян на паднал пън, бдял над спокойния му сън, [3480] додето конят, свел глава, пасял оскъдната трева. На сутринта те пак поели на път и цели две недели [3484] кръстосвали надлъж и шир леса, додето най-подир те, по прищявка на съдбата, открили извора в гората. [3488] Ивен, като разбрал къде е, без малко щял да полудее, щом зърнал камъка голям, параклиса и бора там. [3492] От скръб и болка той тозчас под бора паднал във несвяст, а острият му меч излязъл от ножницата и прорязал [3496] стоманените брънки здрави на ризницата и направил на шията дълбока рана. Веднага тя била обляна [3500] от бликналата буйна кръв. Изплашен, преданият лъв помислил, че е спрял да диша. Не бих могъл да ви опиша [3504] скръбта, с която този звяр оплаквал своя господар — животното от жал ревяло, деряло с нокти свойто тяло [3508] и вместо раните да ближе, със меча му да се прониже решило. Мигом острието във процеп между две дървета [3512] лъвът приклещил да не мърда и полетял с решимост твърда с гърди срещу върха студен. Обаче в този миг Ивен [3516] свестил се и лъва видял. Макар че звярът полетял напред като свиреп глиган, пред меча спрял като вкопан [3520] и се разминал със смъртта.         Щом си възвърнал паметта, Ивен започнал с думи тежки да се кори за свойте грешки, [3524] че за пропуснатия срок получил е жесток урок от своята жена: «Ах, Боже, нещастникът едничък може [3528] такава глупост да направи напук на рицарските нрави. Защо ли още да живея? Тук споменът горчив за нея [3532] напомня — в извора, в гората. Защо ли, Госоподи, душата във тялото ми обитава? Да бе си тръгнала, тогава [3536] тя нямаше така да страда. За греховете ми се пада до смърт да се презирам сам, а за изпитания срам [3540] май само гробът е спасение. Защо да търся избавление за непростимия си грях? Нали с очите си видях, [3544] че бе готов лъвът в сърцето да се прониже с острието от скръб по своя господар? За всичко щом смъртта е цяр, [3548] защо от нея се страхувам? Със щастието се сбогувах. Какво бе то? Като глупак нелеп въпрос задавам пак! [3552] Очаквах бъдеще прекрасно, но с поведение ужасно от него бързо се лиших. А щом аз сам се провалих [3556] съдбата няма тук вина за моята злочестина.» Додето страдал този рицар в параклиса една девица, [3560] затворена от дълго време, го чула как от свойто бреме се жалва, затова горката през тесен процеп на стената [3564] извикала: «Кой плаче там, раздиран от тъга и срам?» Отвърнал той: «А кой ме пита?» Възкликнала тя жаловито: [3568] «Затворничка, в килия тясна, от всички хора най-нещастна!» «Измамнице, знам, нийде няма от мойта болка по-голяма, [3572] а твоите проблеми малки пред мойта скръб са дребни, жалки. Щом някой в радост е живял и я погуби сам, печал [3576] и срам живота му изпълват. А който в слабост се огъва, ще носи бремето, което на силния човек сърцето [3580] не би търпяло нито ден.» Тя рекла му: «И според мен така било е и ще бъде, сеньор, но аз по всичко съдя, [3584] че по-нещастна съм от вас. Затворничка съм тука аз, а вие, даже да скърбите, където щете, там вървите. [3588] Над мен сега тежи присъда и утре свършено ще бъде със мене: ще ме изведат и жива ще ме изгорят!» [3592] «Какво е твойто престъпление?» «Да не получа опрощение от Бог, ако ви заблуждавам. Невинна съм, не заслужавам [3596] такава участ. Без измама ще ви разкажа свойта драма — в предателство съм обвинена и утре ще съм изгорена, [3600] ако честта ми рицар смел не защити в суров дуел.» «Не сте по-страдаща от мен! В това съм твърдо убеден, [3604] защото утре всеки може защитата си да предложи, и край на вашите беди, щом като ви освободи.» [3608] «Така е, сир, но разберете, че само двама са мъжете, които биха се решили в бой с трима да премерят сили.» [3612] «Как? С трима сам да се сражава?» «Да, трима мен ме обвиняват в предателство най-гнусно, сир.» «Кажете, все пак, най-подир [3616] кои са двамата, които обичат ви съвсем открито и искрено, и кой от тях би водил с трима бой без страх?» [3620] «Единият е сир Говен, а другият е сир Ивен — заради него всъщност днес очаквам своя край злочест.» [3624] «Кой, кой?» — извикал той с тревога. «За помощ моля се на Бога, зарад сина на Уриен.» «Разбрах ви и съм убеден, [3628] че утре той ще е до вас, защото този син съм аз и аз ви причиних страдание. Със изключително старание [3632] спасихте ме от гибел вие. Мен щяха там да ме убият без вас, но вие се явихте и находчиво ме укрихте. [3636] И както бях аз притеснен, бих бил попаднал лесно в плен или убит от враговете. Приятелко, сега кажете [3640] кои ви всъщност обвиняват, кои ви мъки причиняват и тук затворена държат?» «Сир, задължава ме дългът [3644] да ви разкажа всичко честно. На всички в двора е известно, че след като ви бях спасила, на господарката си мила [3648] аз препоръчах да приеме за свой съпруг вас да ви вземе. Тя съгласи се с мен тогава (за Бога, мислех, че съм права, [3652] това го вярвам и до днес). За дамата ми беше чест да сте й мъж, а и на вас стремежите изпълних аз. [3656] Но тъй като не се явихте навреме, злоупотребихте на мойта дама с любовта. В яда си срещу мене тя [3660] реши, че с този свой съвет съм й донесла срам и гнет и с нея съм се подиграла. Щом този слух до сенешала [3664] достигна, старият подлец, небивалият върл лъжец, от завист, че със госпожата бях много близка, във палата [3668] събра васалите от двора и обяви пред всички хора, че господарката ни мила заради вас съм унижила, [3672] че съм предателка безчестна. На мене само бе известно, че съм невинна, но пред тях отрекох всякакъв свой грях [3676] и като довод, че съм права предложих да ме защитава един смел рицар срещу трима. И сенешалът с обяснима [3680] омраза и със озлобление прие това ми предложение. За думите ми той се хвана и оттогава ад настана [3684] за мене. Този мъж жесток четиридесетдневен срок ми даде, за да кажа кой за мен би встъпил с трима в бой. [3688]         Дворове много посетих, но ни вас, ни Говен открих. И в двора на Артур бях даже, но никой не можа да каже [3692] къде, сеньор, да ви открия.» «А благородният, добрият Говен тогаз къде е бил? С готовност той би ви спасил. [3696] За не една девойка той е влизал във неравен бой.» «Да, той, ако го бях открила, би ми осигурил закрила, [3700] в невинността ми убеден. Но аз узнах, че сир Говен потеглил да преследва рицар, отвлякъл вашата кралица, [3704] която кралят поверил на Ке и тъй подведен бил. И сир Говен приел веднага на Гениевра да помага. [3708] Той с трудностите ще се справи, и всичко нужно ще направи, за да я върне пак при краля. Това е, сир. Каквото зная, [3712] разказах ви го най-правдиво. Уви, щом като съмне, жива ще бъда изгорена аз, заради злобата към вас!» [3716] «По милост Божа утре вече теглата ви ще са далече и няма подир този ден да страдате заради мен. [3720] С риск за живота си ще бъда до вас — от страшната присъда да ви спася. Ще е добре обаче да не разбере [3724] тук никой кой съм. Ще ви моля — убит или спечелил боя — за името ми да мълчите!» «Излишно е да се боите! [3728] Дори да ме измъчват, няма да кажа кой сте — ще съм няма, щом туй е вашето желание. Ала ми дайте обещание [3732] тук да не идвате отново и изпитание сурово заради мен да си спестите. Знам, искате да ме спасите, [3736] благодаря, но не желая тук и за вас да бъде краят, защото, чуйте ме добре, по-хубаво е да умре, [3740] сеньор, единият от нас и нека туй да бъда аз. Нали ако не победите и мен от смърт не ще спасите? [3744] Защо да мрем тогава двама?» «Тревогата ви е голяма — отвърнал той, — но разберете, напразни са ви страховете. [3748] Нали не търсите смъртта, отказвайки ми помощта, която ви предлагам честно. Днес спорът ни е неуместен! [3752] Загазихте заради мен и затова съм задължен да ви помогна както мога! Спестете своята тревога, — [3756] ако е рекъл Бог, аз знам как трима да надвия сам. Сега потеглям, че подслон за мен и бойния ми кон [3760] в леса да търся се налага.» «Дано и Господ ви помага, та замък с каменни стени през тази нощ ви подслони [3764] в спокоен и уютен кът.» Ивен потеглил, а лъвът го следвал по петите пак, додето в падащия мрак [3768] открили в края на гората, сред местност злачна и богата величествен и хубав замък. Стените му били от камък [3772] и лесно можел да се брани от катапулти и тарани, без вътре някой да пострада. Не зърнали ни дом, ни сграда [3776] отвън, че около стената била оголена земята. Защо? Друг път ще ви разкажа. Иззад стените седем пажа [3780] щом зърнали, че приближава Ивен, се втурнали тогава пред замъка да спуснат моста и с почести да срещнат госта. [3784] Ала от страх те бързо спрели, щом до Ивен лъва видели. Помолили го да остави лъва отвън — да не направи [3788] беля и някой да убие. «Не бойте се от него вие! Или ще спим един до друг, или и аз не влизам тук. [3792] Лъвът от брат ми е по-мил, щом с мене се е подслонил, то никой нищо не рискува. Или с лъва ще ви гостувам, [3796] или оставам вън и аз!» «Е, хайде, влизайте тогаз!» Те влезли в замъка, където със почести били приети [3800] от група рицари достойни, от дами и девици стройни. Помогнали му те от коня да слезе, тежката му броня [3804] съвсем внимателно свалили, с «добре дошъл» го поздравили и рекли: «Сир, за нас е чест, че в замъка ни гост сте днес. [3808] Като в свой дом се настанете, доволен и честит бъдете!» Той с радост бил приет в палата от всеки негов обитател. [3812] В покоите му го отвели, но както весело вървели придворни, дами и васали, внезапно викове надали [3816] и всеки почнал без утеха през плач да къса свойта дреха. Така ту в плен на радостта били те, ту в плен на скръбта. [3820] Те с радост срещнали Ивен, ала на следващия ден очаквали, за съжаление, по обед страшно приключение [3824] и затова ту плач, ту смях избухвал често между тях. Объркан, рицарят тогава решил да види какво става [3828] и с притеснение попитал владетеля на таз обител: «Любезни сир, защо за Бога приет съм с радост, но тревога [3832] изпитват верните ви хора? Какво се случва всъщност в двора?» «Сеньор, не питайте сега. Не искам болка и тъга [3836] да чувствате и вие с нас. По своя воля нивга аз не бих ви казал туй, което ни причинява жал в сърцето. [3840] Защо и вас да мъчим също?» «На рицар, сир, не е присъщо да види страдащ и веднага да не се спусне да помага. [3844] Така че искам да узная защо ви е обзела тая тревога». «Трябва тежка дан да плащам: нагъл великан [3848] поиска утре по туй време насила щерка ми да вземе, а тя е с чудна красота, каквато няма по света. [3852] Тоз мъж, Планинеца Арпен (от Бог да бъде поразен!) заграбва и опустошава това, което притежавам. [3856] И друга тежка мъка имам — шест сина с хубост несравнима отгледах — рицари прекрасни. Но този великан ужасен [3860] взе и шестимата във плен. Двамина той уби пред мен и се закани с думи груби останалите да погуби, [3864] ако не се намери кой да извоюва чрез двубой на синовете свободата. В противен случай дъщерята [3868] той иска утре да му дам. Не да се забавлява сам със нея, а да я остави на своите слуги злонрави — [3872] да гледал как я обругават. На Господ само се надявам за помощ в утрешния ден. Дори да е от скръб сломен, [3876] добрият и вежлив стопанин с усмивка скъп гост ще покани, а вие сте такъв за нас. Сир, обясних ви всичко аз [3880] и лесно ще се убедите какви огромни са щетите, нанесени от великана. Постройка здрава не остана, [3884] ни даже камък върху камък, отвън около моя замък. Ограби всичко и дори земите ми опожари, [3888] а пък градът извън стената направо срина със земята. Разбирате добре сега защо е моята тъга. [3892] От наглостта на великана разруха гибелна настана.» Ивен изслушал домакина как своята съдба проклина [3896] и му отвърнал съпричастно: «Това е страшно и ужасно! Сеньор, дълбоко съжалявам, че ориста ви е такава, [3900] но нещо ме учуди много. Защо, обзети от тревога, че помощ е необходима, не бяхте при Артур? Там има [3904] редица рицари достойни, които в остри схватки бойни ще проявят чутовни сили.» Владетелят се съгласил и [3908] признал, че много е разчитал да му осигури защита Говен, ала не го открил. «Той мигом би се съгласил [3912] (та аз съм женен за сестра му), ала в преследване голямо се впуснал — своята кралица, отвлечена от странстващ рицар, [3916] Говен е тръгнал да спасява. Зад недостойната проява пак сянката на Ке прозира — той на Артур бил гарантирал, [3920] че над кралицата ще бди, но го подвел и навредил на доверчивия владетел. Днес страдам, Бог ми е свидетел, [3924] защото, сир, съм убеден, че ако своя дълг Говен не бе поел да изпълнява, аз сигурен съм, че тогава [3928] той би дошъл тук да помага на моите деца веднага. Но трябва младата кралица да отърве от злия рицар [3932] (дано Бог го накаже строго). А аз, сред болка и тревога, в смъртта ще търся упование.» Ивен, обзет от състрадание, [3936] изслушал страдащия мъж, въздъхнал тежко неведнъж и промълвил: «Сир, и на вас подкрепа ще окажа аз, [3940] та от смъртта да отървем прекрасните ви синове. Но се надявам великанът да дойде сутринта по-рано, [3944] защото утре по обяд далеч от вашия палат ми се налага да замина.» Отвърнал тихо домакинът: [3948] «Благодаря ви, сир, спасение ни носи вашето решение.» И всички други с думи мили сърдечно му благодарили. [3952] От стая в замъка девица — изящна, нежна хубавица — излязла и при тях дошла. Тя в скръб потънала била [3956] и мълком свеждала очи, тъгата й да не личи. Но заедно със дъщерята дошла и майка й. Бащата [3960] ги бил повикал, че желаел със госта да ги запознае. Лицата им били покрити с воал, да не личат сълзите, [3964] ала сеньорът настоял да махнат тежкия воал: «Воалите пред нас свалете и Господу благодарете, [3968] че в замъка ни е довел тоз рицар доблестен и смел! Той тук до утре ще остане, за да се бие с великана — [3972] затуй в краката му паднете!» «За Бога, моля ви, станете! Не искам — възразил Ивен — роднините на сир Говен [3976] да падат в моите крака. Не ще ви позволя така да се държите, дами, с мен. Бог да не дава някой ден [3980] на суета да се поддам. За мен би бил нечуван срам и непростително падение. Изисква се от вас търпение [3984] и упование във Бога, та с помощта му аз да мога да ви спася от великана. Дано той дойде утре рано, [3988] защото към обяд далече оттук аз трябва да съм вече и няма как да закъснявам. Обетите си изпълнявам, [3992] а този в утрешния ден е първостепенен за мен!» Тактично обяснил им той, че само рано на двубой [3996] склонил би, за да има време на път отново да поеме, защото в гъстата дъбрава Люнет зла участ застрашава. [4000] Подкрепа щом им обещал, в душите им надежда влял, а те пък му благодарили със вярата, че има сили [4004] с чутовна храброст пак да блесне, щом има за другар чудесен един лъв, който страх внушавал, обаче като агне ставал, [4008] когато редом бил с Ивен. С такава вяра окрилен, по-сигурен се чувствал всеки и мъката била по-лека. [4012] Но ето, че настанал час за лягане. Ивен тогаз отвели в стаята, в която девойката и госпожата [4016] с усърдие легло веднага приготвили му, да си ляга. Да бяха знаели, че той е славен и велик герой, [4020] те щели със любов стократна да сторят тъй, че най-приятно той да се чувства между тях. Лъвът и Ивен до сутринта [4024] спокойно и дълбоко спали: прислугата се постарала да им затвори тъй вратата, че никой, докато зората [4028] не се покаже, да не може до отреденото им ложе случайно да се приближи, покоя да им наруши. [4032] На сутринта, след като бил на меса, рицарят решил надлежно сбогом да си вземе с владетеля гостоприемен [4036] на замъка, защото щял да тръгва рано. Той държал на даденото обещание и рекъл на всеослушание: [4040] «След малко тръгвам, разберете, налага се, не ме корете. Към сир Говен аз почит храня и с радост още бих останал, [4044] при племенниците му, с вас, но дълг зове ме в този час.» С тъга дълбока във душа, владетелят и госпожата [4048] и дъщеричката им мила почувствали, че губят сила. Без малко щели да се проснат с молби в краката му, но просто [4052] си дали сметка, че едва ли Ивен тъй биха задържали. Владетелят решил с пари и със земи да го дари, [4056] за да остане още с тях. «Бих сторил и пред Бога грях, ако приема!» — му отвърнал Ивен. С вид изтерзан, посърнал, [4060] девойката, от скръб примряла, разплакала се, но не спряла да моли, с поглед в небесата, Христос и майката му свята, [4064] те ангелите да склонят младежа да разубедят. Заради вуйчо си отново с изпълнено със болка слово [4068] примолила се на Ивен. Тогава заради Говен той бил обзет от съжаление към нея, но със притеснение [4072] въздъхнал, като си представил, че на палача би оставил придворната, ако не тръгне навреме, за да я изтръгне [4076] от злото. И да му дадат цял Тарс дори, той никой път не би се съгласил, защото туй би било край на живота [4080] за него. В същия момент, като се сетил за Говен, решил все пак да поостане. Ала не щеш ли великанът [4084] с онези четирима сина дошъл тогава. Исполинът държал в ръката си тояга и често с нея ги налагал [4088] безжалостно и безогледно. Облечени били те бедно във ризи мръсни и смрадливи и яздели коне дръгливи, [4092] а пък краката и ръцете им вързани били с въжета. Джудже дебело редом с тях кон яхало и със замах [4096] така ги удряло с камшика, че кръв започнала да блика от техните тела. Та ето как великанът и джуджето [4100] със рицарите се държели като злодеи подивели. Пред замъка като застанал, извикал силно великанът [4104] на домакина благороден вратата бързо да отвори и щерка си да не забравя да изведе, та за забава [4108] на своите слуги въшливи, безнравствени и похотливи да я даде, защото тя, макар и с рядка красота, [4112] не му харесвала изобщо. Нима били потребни още злини, за да сломят бащата? Ако спести на дъщерята [4116] такъв позор, туй означава, че синовете си предава на явна смърт: ще ги убият пред погледа му. Как горкият, [4120] такова зло би изтърпял? Би предпочел да е умрял. Въздишал с болка на сърцето, и с тежки сълзи по лицето… [4124] Ивен, обзет от състрадание, му рекъл: «Тежко изпитание, сеньор, гигантът ви налага. Аз моля Бог да ви помага [4128] и пази вашето момиче от великана демоничен. Той се държи надменно, гнусно и аз не мога да допусна [4132] девойка с качества безспорни да стане жертва на позорни прищевки на слуги разгулни, безнравствени и богохулни. [4136] Доспехите ми донесете и моя кон тук доведете, спуснете моста, за да мога да мина, пък ще моля Бога [4140] след схватката ни да отсъди кой от нас двамата да бъде опозорен. Ако успея да победя сега злодея, [4144] тогава, сигурен бъдете, че ще ви върне синовете и ще ви иска извинение за гнусното си поведение [4148] към вас, към тях и дъщеря ви.» Един слуга, без да се бави, при него коня му довел, а друг доспехите му взел [4152] и майсторски му ги надянал. Щом той готов за боя станал, веднага мостът бил свален. В галоп го прекосил Ивен [4156] с лъва си верен (както може тук всеки сам да предположи). От страх треперещ, всеки жител, застанал горе на стените, [4160] ги гледал и във изнемога с молитви призовавал Бога Ивен от този враг брутален да пази, че до край фатален [4164] мнозина е довел до днес, и Бог да му помогне с чест той да излезе от двубоя, като прониже с меча тоя [4168] злодей, за кръв освирепял. Последният, като видял, че е готов Ивен за бой, се приближил и рекъл: «Кой, [4172] нещастнико, теб тук изпрати? Заради него ти ще патиш. Изглежда да си отмъсти е искал. Май навярно ти [4176] злина голяма си му сторил, и затова е отговорил на теб с каквото заслужаваш.» «С дърдоренето прекаляваш, [4180] езикът ти е непочтен — без страх отвърнал му Ивен. — На мен не ми минават тия и предпочитам да се бия!» [4184] Ивен пръв с копието сварил противника си да удари. Гигантът мислел си, че може гърдите си със меча кожа [4188] да защити… Но с удар втори Ивен тъй кожата разпорил, че кръв от раната избила. Врагът ударил с всичка сила [4192] Ивен с тоягата чепата и го съборил на земята. Но рицарят, готов за сеч, изтеглил бързо своя меч [4196] и смело почнал да напада противника си изненадан. Гигантът явно в този ден бил в силата си убеден [4200] и нито с подобаващ щит, нито с доспехи бил прикрит. Ивен пак ловко изпреварил противника и го ударил [4204] на меча си със острието с такава сила през лицето, че част от бузата отрязал.         Ала врагът му се оказал [4208] все още издръжлив и як и му отвърнал с удар пак. Ивен напразно се опитал да го избегне и политнал, [4212] като едва се задържал на своя кон. Лъвът видял, че рицарят е във опасност, настръхнал, изръмжал ужасно, [4216] със ярост скочил и забил със настървение зъби в таз меча кожа, със която гигантът пазел се, когато [4220] се биел с някого. Лъвът от кръста му кървяща плът отхапал и отворил рана. От болка ревнал великанът [4224] като див бик, но не сполучил с тоягата си да улучи лъва и да го нарани. Попаднал ударът встрани [4228] и от лъва, и от Ивен. Щом великанът бил ранен, Ивен ръката му отсякъл със меч в десницата си яка, [4232] а после с един удар само до дръжка го забил в гръдта му. Кръв бликнала като фонтан и мъртъв злият великан [4236] до рицаря се сгромолясал. Той паднал с ужасяващ трясък, като че рухнал дъб вековен. Щом чули тътена гръмовен, [4240] към укрепената стена в миг всички с чудна бързина се втурнали, като копой към плячка, за да видят кой [4244] такъв небивал шум издава. Те забелязали тогава гиганта на земята проснат в гърдите с рана смъртоносна. [4248] От замъка и домакинът излязъл с вярната дружина, а майката и дъщерята последвали го до стената, [4252] на място да се уверят как предизвикан бил шумът. И тримата били щастливи, че братята се връщат живи, [4256] след ужасите страховити и теглилата, на които гигантът зъл ги бил подложил. Разбирали те, че не може [4260] да бъде задържан Ивен и час дори, не само ден, но го помолили все пак да прецени кога и как [4264] при тях ще може да се върне, след като своя дълг изпълни. Той не посмял да обещае, защото казал, че не знае [4268] дали съдбата в този случай ще му помогне да сполучи, ала предупредил сеньора да залови със свойте хора [4272] джуджето още този ден, да идат после при Говен и му разкажат точно как Ивен сразил е своя враг, [4276] и добрина им е направил. «Не можем никога забрави какво направихте за нас — отвърнали те с дружен глас. — [4280] И на Говен ще съобщим за станалото, но държим, сеньор, да му доложим кой е бил безстрашният герой, [4284] спасил ни днес от теглилата.» Ивен отвърнал им: «Когато се срещнете с Говен, кажете, че Рицаря с лъва привети [4288] изпраща му. Той ме познава, макар да няма днес представа къде съм, нито с кой съм аз. За нищо друго няма вас [4292] да моля. Закъснявам вече, а ме очаква път далечен. Преди дванайсет да удари, там трябва да съм, да предваря [4296] да не последва страшна драма. Така че тръгвам, време няма.» И тъкмо щял на път Ивен да тръгне, ала в тоз момент [4300] бащата, в знак на уважение, помолил го за разрешение на път със него да заминат и четиримата му сина: [4304] те щели вярно да му служат. Ала Ивен не чувствал нужда друг някой да го придружава и казал, че ще продължава [4308] сам към планинския превал, сбогувал се и полетял на коня си като стрела. Позната вече му била [4312] околността и можел леко да иде много надалеко. Той още бил на път, когато при кладата посред гората [4316] девойката били извели завързана и я държели пред хората по риза само. Във престъпление голямо [4320] несправедливо обвинена била девойката почтена. А даже и в ума си тя такива укорни неща [4324] не би допуснала. Ивен пристигнал там и възмутен видял пред лумналата клада невинната девойка млада; [4328] с жестока болка във сърцето той вдигнал поглед към небето: на Бога само се надявал и на лъва си. И тогава [4332] той пред тълпата коня спрял и с всичка сила изкрещял: «Мерзавци безподобни, спрете! Девойката освободете! [4336] Невинна е! Проклет да бъда, ако жестоката присъда да я изпълните ви дам.» Сред насъбралите се там [4340] затърсил тази, по която тъй силно страдал, и когато открил я, поглед впил в лицето, което виждал със сърцето [4344] той всеки ден и час, дори отвъд поля, отвъд гори да се намирал. Стреснат бил, но чувствата си укротил, [4348] тъй както конят при езда се обуздава със юзда. Със радост в нея пак се взрял, но да въздъхне не посмял [4352] от страх до го не разпознаят. Докато слушал как ридаят жените, чувствал остра болка. «Ах, Боже мой, защо ли толкоз [4356] нещастни нас сега оставяш? Защо в неволя ни забравяш? — си казвали те. — Най-добрата девойка между нас, която [4360] до този ден за всички в двора бе най-надеждната опора, ще бъде тук сега отнета. А нейните добри съвети [4364] и господарката ценеше. Заради тях тя щедра беше и дрехи от най-ценни кожи ни даваше. А кой друг, Боже, [4368] днес със загриженост би казал: „Госпожо, туй манто и тази наметка скъпа подарете на тази дама и бъдете [4372] уверена, че точно тя нуждае се от тях сега“. Друг никой няма да ни каже такива топли думи, даже [4376] за нас не ще се вече сещат, че рядко на света се срещат великодушни хора тук. Та кой е замилял за друг? [4380] Известно е, че всеки днес си гледа своя интерес.» От жалбите им бил Ивен покрусен, но след миг, смутен [4384] на колене Люнет съгледал по риза само — скръбна, бледа — как моли Бог за опрощение, за милост и за снизхождение. [4388] Ивен до нея приближил повдигнал я и промълвил: «Кажете ми, девойко драга, кой на теглото ви подлага [4392] и в грехове ви обвинява? Ако не спре, то аз тогава ще водя срещу него бой.» А тя, не виждайки, че той [4396] е впил със обич в нея взор, му отговорила: «Сеньор, хулителите ми злосторни са тук и щяха много скоро [4400] да ме изпепелят. Добре, че дойдохте, за да се попречи на подлото им намерение и с Божие благоволение [4404] да отстраните таз злина. Аз нямам никаква вина.» При тези думи сенешалът и братята му възроптали: [4408] «Ти все с лъжи ни заблуждаваш и фактите преиначаваш, безнравственице. Луд би бил тоз, който би се доверил [4412] на думите ти. А пък тоя клет рицар как ще влезе в боя срещу нас тримата. Я нека върви по своята пътека [4416] обратно, при това веднага, че тук на риск се той излага.» От думите им възмутен, отвърнал с рязък тон Ивен: [4420] «Да бяга, който се уплаши! А аз съм тук със тези ваши три меча да кръстосам меч! Не съм пристигнал отдалеч, [4424] за да побягна в страх от вас. С позор ще се покрия аз, ако пред вашите закани отстъпя. Няма как да стане! [4428] Охулвате несправедливо девойката благочестива. Тя се закле, че ни с дела, нито със думи би могла [4432] достойната си господарка да заблуди. И аз й вярвам. Без капка страх ви заявявам, че смело ще я защитавам. [4436] Дано и Бог е с мен, защото той пази хората от злото, а с Правдата неоспорима съдружници са неделими [4440] и затова сега разчитам от тях на помощ и защита.» Тук сенешалът отговорил, че срещу него той би сторил [4444] и невъзможното със цел да го срази, щом на дуел излязат, стига този звяр, сновящ край своя господар, [4448] да не му скочи на главата. Ивен отвърнал: «Аз в борбата решил съм да участвам сам, ала не мога да ти дам [4452] гаранции, че няма пръв на теб да скочи моят лъв. Тогаз на мен не се надявай и сам със него се оправяй!» [4456] «Ако не се съобразиш и този лъв не отстраниш — отвърнал другият — тогава тозчас оттук си заминавай. [4460] На всички хора е известно, че тази дева най-нечестно и лицемерно, и обидно се е държала, и е видно, [4464] че тя на кладата пламтяща греха си трябва да изплаща.» Ивен отвърнал: «Боже, няма да позволя подобна драма! [4468] Бял ден до сетния си час, да нямам, ако тук от вас аз клетницата не избавя!» От своя лъв Ивен тогава [4472] поискал да стои далече. Друг изход не оставал вече пред враговете му освен да почнат бой ожесточен. [4476] Изнервените трима братя нахвърлили се слепешката срещу Ивен, обаче той не бързал да се впусне в бой, [4480] изчакал ги да налетят и копията да строшат в щит, който вдигнал за отбрана, та той самият да остане [4484] със копие напълно здраво, и лесно с тях да се разправи. От мястото, където бил, той малко се отдалечил [4488] и тичешката връхлетял на стреснатия сенешал, ударил го така в главата, че неподвижен на земята [4492] се строполил той в безсъзнание, и във това му състояние напълно бил обезвреден. А братята му към Ивен [4496] се втурнали, ала той с град от силни удари назад отблъснал ги. Но сенешалът съвзел се в миг и като хала [4500] Ивен ударил по главата и го съборил на земята, но бронята му го спасила. А всички дами, дъх стаили, [4504] двубоя гледали с тревога, отправяйки молби към Бога да подкрепи добрия рицар и благонравната девица [4508] от тези братя да избави. Лъвът и той не се забавил — след удара не се сдържал, и върху злия сенешал [4512] нахвърлил се и го ударил така, че другият не сварил да се предпази, и халките на ризницата му пробита [4516] се разпилели като слама. Веднага за едното рамо лъвът, съвсем освирепял, тъй го захапал, че хрущял [4520] откъснал, после на земята го проснал, счупил му ребрата и зейнала дълбока рана през ризницата му раздрана. [4524] Във локва кръв се затъркалял издъхващ в болки сенешалът, но не престанала борбата, защото двамата му братя [4528] държали да си отмъстят. Към тях се устремил лъвът, макар че мъчел се Ивен да го държи отдалечен. [4532] Лъвът обаче виждал ясно, че става още по-опасно и господарят му не само не ще отхвърли помощта му, [4536] но ще му бъде благодарен. И той се втурнал да удари в гръб братята, но те отбили атаката и го ранили. [4540] А щом Ивен видял, че кръв тече по неговия лъв, от чувството за мъст обзет, веднага полетял напред [4544] към двамата и ги ударил така че в плен те се предали. Макар че тежко бил ранен лъвът, тъй както и Ивен [4548] и раните им ги боляли, отпор задружно все пак дали на тримата жестоки братя, чрез бой да върнат свободата [4552] на тази дева благонравна. А господарката отдавна била яда си потушила и всичко й била простила. [4556] Лъвът и рицарят били покрити с рани, но могли, макар и със жестоки болки, пред всички да покажат колко [4560] държат на справедливостта. А в името на честността, били вразите победени и по закон изпепелени [4564] на тази клада, на която те смятали насред гората девойката да изгорят. Отдавна хората твърдят, [4568] че всеки, който гроб копае, ще падне в него той накрая. Люнет държала се най-мило, откакто се била сдобрила [4572] със господарката си. Двете били от щастие обзети, каквото на земята няма. И тя, и доблестната дама [4576] безкрай признателни били на рицаря Ивен: нали те в него виждали спасение. Макар че дамата в течение [4580] на чувствата му не била, му казала, че би могла, ако лъвът и той останат, да стори тъй, че свойте рани [4584] те бързо там да излекуват. «Уви, за друго аз жадувам, не ще остана нито ден — с твърд глас отвърнал й Ивен, — [4588] додето скъпата ми дама омраза трайна и голяма към мен таи.» «Ах — рекла тя, — къде е отзивчивостта [4592] на тази дама, че към вас ненавист храни в този час? Нима млад рицар, уважаван, подобна участ заслужава? [4596] Ако е мила и учтива, тя своята врата не бива пред вас, сеньор, да я затваря.» «Госпожо, няма да стоваря [4600] вината само върху нея. Причината, за да живея в тъга, на никой свой познат не ще аз кажа.» — «В този свят [4604] друг знае ли я?» — Да, госпожо.“ „Аз името ви, ако може, желая да науча много. преди с вас да си вземем сбогом!“ [4608] „Безкрайно съм ви задължен и с вас ще бъда откровен: когато някой споменава за Рицаря с лъва, тогава [4612] отнася се това за мен.“ „Защо, сеньор до този ден не съм го чула, нито тук за вас е слушал някой друг?“ [4616] „Щом малко хора ме познават, туй значи, че не заслужавам особено да ме ценят.“ А дамата за втори път [4620] му рекла: „Пак ще ви предложа да поостанете.“ — „Госпожо, додето няма опрощение, за стореното прегрешение, [4624] престой не ми се тук полага?“ „Тогава тръгвайте веднага! Желая ви на добър час и нека Господ да е с вас!“ [4628]         „Дай, Боже!“ — тихо промълвил Ивен, а после процедил: „Владеете госпожо мила, един ключ с чудодейна сила, [4632] та щастието ми е днес заключено, а аз — злочест?“ Ивен, от тежка скръб обзет, бил съпроводен от Люнет [4636] и пътьом я помолил той на никой да не казва кой от злото ги е отървал. Признал си и че би желал [4640] тя нивга да не го забрави и ако случай се представи, да сподели със госпожата какво му тегне на душата. [4644] Тя обещала, че ще вложи от себе си каквото може за рицаря. Той с поглед мил стократно й благодарил, [4648] а след това поел на път угрижен: та нали лъвът ранен бил в боя смъртоносен и трябвало да бъде носен. [4652] Носилка му стъкмил от щита, със папрат тя била покрита, за да е мека, и го сложил като във най-удобно ложе. [4656] Пренасяйки го, той вървял напред и най-накрая спрял пред замък, здраво укрепен и със заключен вход. Ивен [4660] извикал, ала не повторил, защото портиер отворил вратата и поел юздите. „Дано, сир, да благоволите [4664] да влезете! Днес тук бъдете на нашия добър владетел гост най-почитан и най-драг!“ „Гостоприемния ви праг [4668] с голяма радост ще прекрача, добросърдечността ви тача, а пък и трябва ми подслон“ — Ивен отвърнал и на кон [4672] след портиера влязъл в двора, а там видял, че много хора да го посрещнат са се сбрали. След поздрав те му разседлали [4676] жребеца, после го завели, в обор, а след това поели носилката с лъва ранен, помогнали и на Ивен [4680] оръжието си да снеме. А домакинът в това време научил вече новината и заедно със госпожата [4684] и с цялото семейство госта посрещнал. С тях били и доста роднини. След това Ивен бил в тиха стая настанен, [4688] а редом с него и лъвът подслон намерил в този кът.         Две много мили и умели девойки мигом се заели [4692] да бъдат бързо изцерени на място двамата ранени и ги лекували така, че твърде скоро на крака [4696] ги вдигнали и надалече те можели да тръгнат вече. От Черни трън през тези дни се чули лоши новини: [4700] там местния владетел в кратка, но тежка и фатална схватка наскоро влязъл със Смъртта, и в нея победила тя. [4704] Две дъщери сеньорът имал: голямата непримиримо (без малката да пощади) желаела да наследи [4708] сама имота на бащата, без да отстъпи на сестрата полагащия й се дял. Яд разбираем завладял [4712] по-малката: тя заявила, че много твърдо е решила към крал Артур да се обърне за помощ, за да й се върне [4716] това, което се полага по право. Другата веднага помислила си, че не бива сестра й първа да отива [4720] на среща с крал Артур. Тя взела каквото трябва и поела на път на крал Артур към двора, та там да разрешава спора. [4724] Пристигнала тя и с Говен бил нейният въпрос решен: той искал тя да обещае, че друг това не ще узнае; [4728] в противен случай не би взел оръжие, та на дуел честта й с меч да защитава. Без много бавене, тогава [4732] и малката сестра дошла: с палто облечена била — възкъсо, с кожа на яката и с хермелинова подплата. [4736] Изтичал вече трети ден, откакто от ужасен плен кралицата била спасена. Мелеаган бил суверенът, [4740] пленил я с много други хора, но всички вкупом от затвора излезли. Заради измяна единствен Ланселот останал [4744] заключен във висока кула. Тогава точно се разчуло, че Рицарят с лъва се бил с гиганта зъл и го убил, [4748] че пращал поздрав на Говен по сродниците в този ден. А племенницата му драга дошла при вуйчо си веднага, [4752] за да разкаже точно как убит бил подлият им враг и да напомни, че доброто е сторено от мъж, когото [4756] Говен отлично бил познавал, че доблестната му проява в знак на приятелство била. По-малката сестра могла [4760] да чуе разказа. За жалост тя много се безпокояла и я обзело отчаяние, след като никакво внимание [4764] на нея никой не обърнал, а даже и Говен отвърнал: „Разбирам вашата тревога но да ви защитя не мога, [4768] защото дадох обещание за друго важно начинание.“ Отишла при Артур тогаз и казала: „Дойдох при вас, [4772] кралю, очаквайки подкрепа, но с безразличие нелепо ми отговориха мнозина. Ала не искам да замина [4776] оттук, без с вас да се сбогувам. Аз за богатство не жадувам, но на сестра ми да е ясно, че аз самата съм съгласна [4780] с добро да й даря каквото тя ще. Но силом — не! Защото аз на защита се надявам от вас, кралю.“ Артур тогава [4784] отвърнал й: „Добри слова от вас чух аз и затова ще препоръчам на сестра ви дължимото да ви остави“. [4788] Ала голямата сестра, уверена във храбростта на рицаря, навред прославен, на този, който нямал равен, [4792] му рекла: „Бог да ме убие, ако безсилие надвие в мен волята и аз ливади, гори и замъци, и сгради [4796] склоня за нея да оставя. Държа, кралю, аз да добавя, че ако някой рицар смел заради нея на дуел [4800] реши на храбър да се прави, веднага тук да се представи!“ „Госпожо, много сте жестока! Четиридесет дни е срокът, [4804] приет от нас, за да открие кой мъж приема да се бие, за да й защити честта.“ „Така да бъде — рекла тя. — [4808] когато краля уважаваш, законите му изпълняваш. Ще чакам, щом друг избор няма, ако отсрочка тъй голяма [4812] склони сестра ми да приеме.“ Не искайки да губи време, по-малката на път поела, ала пред краля се заклела, [4816] че всичко нужно тя ще стори, та Рицаря с лъва по-скоро да срещне, че нали той само помагал щом в беда голяма, [4820] попадне някоя жена. Сестрата не една страна пресякла, ала не узнала къде е и се разболяла [4824] от мъка, че не ще успее, уви, да разбере къде е прославеният храбър рицар. Обезверената девица [4828] веднъж у близки хора спряла, ала на всички се видяла така унила, че накрая те настояли да узнаят [4832] причината. Тя споделила с една девойка много мила какво я хвърля в отчаяние. И другата, без колебание, [4836] предложила й да остане у тях и вече да престане да страда, а да си почине, като се врекла да замине [4840] да търси рицаря. Тъй двете се уговорили и ето, девойката добра и смела на дълъг път сама поела. [4844] Пътувала цял ден, додето се свечерило. Гръм в небето отекнал страшно изведнъж и завалял пороен дъжд. [4848] С душа, от силен страх обзета, между високите дървета по лош път движела се тя на кон, затъващ във калта. [4852] Тъй тъмна тази нощ била, че даже коня не могла да вижда. В пълна изнемога тя на светците и на Бога [4856] се молела така да сторят, че да намери много скоро подслон, за да се приюти. Но чула в миг, че рог кънти, [4860] надеждата се възродила у нея, тя се устремила натам, отдето бил екът, открила и павиран път, [4864] по него скоро с ход чевръст достигнала до дървен кръст, след кръста малко повървяла и мост пред себе си видяла, [4868] зад него бойниците тесни във белите стени отвесни на кръговиден малък замък. Огледала се дали няма [4872] да види онзи, който с рог издал бил този звук висок и тъй случайно я спасил. А зоркият й взор открил [4876] страж, скрит да дебне в крепостта, но щом се появила тя, взел ключ, вратата да отвори, излязъл и я заговорил: [4880] „Която и да сте, елате, добре дошла сте във палата, девойко, че за мен е чест подслон да ви предложа днес.“ [4884] „От друго нужда нямам аз“ — отвърнала му тя. Тогаз в дома си настанил я той като желан гост. Там покой [4888] открила, след като цял ден тя яздила кон изтощен през лес съвсем обезлюдял, в проливен дъжд и гъста кал. [4892] Добрият домакин поканил девойката да се нахрани и й поставил след това въпрос да разбере каква [4896] причина кара я да скита съвсем самичка из горите. „Преди при вас да се отбия, препусках цял ден, да открия [4900] един млад рицар — храбър мъж, с когото още ни веднъж не съм се срещала, но знам, че той обикновено сам [4904] по пътища опасни ходи и лъв за придружител води. Дочух, че който го намери, на него винаги доверие [4908] при нужда би могъл да има“ „С подкрепа трудно оценима помогна и на мен самия. Бог прати го като месия, [4912] когато бях най-притеснен. От Бог да е благословен тоз път, по който бе поел и който беше го довел [4916] в дома ми, та пред моя праг уби най-страшния ми враг. Щом съмне, бихте го видяла отвън гигантското му тяло [4920] лежи за страх на враговете.“ „Сеньор, за Бога, разкажете с подробности какво се случи. Аз много искам да науча [4924] в каква посока този смел и силен рицар е поел.“ „Кълна се в Бога, че не знам, но ще ви заведа до там, [4928] отдето щеше да поеме на път.“ — „Дано Бог отведе ме при него: аз ще съм безмерно щастлива, ако го намеря.“ [4932] Те още дълго вечерта говорили… На сутринта завел я рано домакинът там, откъдето бил заминал [4936] добрият рицар: в таз посока бил борът, който нависоко над извора се извисявал. Поела девата направо, [4940] до замъка чак се добрала, а щом и хора там видяла, за рицаря с лъва тозчас попитала. „Та той пред нас — [4944] отвърнали й те — уби три рицаря и може би все още те лежат ей там.“ „Но аз бих искала да знам [4948] как него мога да открия.“ „Не знаем нищо друго ние… Но тази, заради която той тук се би така сърцато, [4952] отиде да се моли Богу в онази църква. Твърде много се застоя, откакто влезе, и явно скоро ще излезе. [4956] Попитайте я накъде е тръгнал; тя ще ви даде желания от вас съвет.“ И точно в този миг Люнет [4960] от църквата излязла. „Ето, че идва, с нея говорете.“ Девойката се приближила и най-учтиво поздравила [4964] Люнет, а после й задала въпроса си. Люнет разбрала защо девойката дошла е и рекла да й оседлаят [4968] жребеца. „Драга, аз държа веднага да ви придружа до там, където с него аз, уви, се разделих.“ Завчас [4972] жребеца оседлан довели и двете на коне поели. Дордето яздели, Люнет разказала й ред по ред [4976] съдбата си: как я винили в предателство и как решили палачите и то без съд на клада да я изгорят, [4980] как в най-опасния момент пристигнал рицарят-левент. Така говорейки си, двете пристигнали там точно, дето [4984] Люнет била се разделила със рицаря. Тя се простила с девойката и ред съвети й дала: „Все напред вървете [4988] и ще пристигнете, дай Боже, до мястото, където може най-точно да се разбере къде е. Спомням си добре, [4992] че тук със него взех си сбогом, а раните му толкоз много боляха го, че час по-скоро бе нужно да открие хора, [4996] които да го изцерят. Вървете все по този път — дано днес имате късмет!“ Забързала назад Люнет, [5000] че дамата да не се мръщи, ако я няма дълго вкъщи. Девойката сама вървяла и в края на деня се спряла [5004] пред дом, където бил Ивен с надлежни грижи изцерен. На входа, пред врата голяма, слуги, и рицари, и дами [5008] стояли; господарят също излязъл бил пред свойта къща. Тя поздравила най-учтиво и ги попитала вежливо [5012] дали е бил по тез места един млад мъж, когото тя издирва. „Но кажете кой тук търсите.“ — „Аз чух, че той [5016] навсякъде се движи с лъв.“ Стопанинът отвърнал пръв: „Дойдохте късно. Колко жалко! Та той замина преди малко. [5020] Вървете бързо по следите на коня му, ако държите да го настигнете.“ — „Не знам в коя посока…“ — „Все натам, [5024] безспир по този път вървете! И поздрав му от нас носете!“ Но думите им не могла да чуе тя. Като стрела [5028] на коня бързо полетяла по път ту хубав, ту разкалян. Денят отминал неусетно, но Рицаря с лъва най-сетне [5032] видяла. „Боже, аз открих — прошепнала си тя с глас тих, — когото търсех. Но каква ли е ползата ми? Той едва ли [5036] ще дойде с мен. И може би напразно толкоз път аз бих.“         в пот плувнали и тя, и конят, но приближила се до оня, [5040] когото гонела, и мило, задъхвайки се, поздравила. „Девойко, Бог да ви помага! — отвърнал рицарят веднага. — [5044] И да ви пази Той от злото!“ „И вас, сеньор, и вас, защото във вас надежда имам само.“ И с вяра в отзивчивостта му [5048] тя продължила: „Дълго аз ви търсех, вярвах, че на вас единствен да разчитам мога. И ето, че днес, слава Богу, [5052] да ви открия тук успях. Безкрайно изтощена бях от лошия и дълъг път и все пак стигнах в този кът. [5056] Но от умората голяма сега в мен даже спомен няма. Забравих тежкото страдание, след като моето желание [5060] осъществи се най-накрая. Но не за себе си желая подкрепата и помощта ви. Сеньор, дългът ми ме застави [5064] сама по вашите следи на кон да тръгна заради една девойка с ранг висок, която никакъв порок, [5068] повярвайте, не притежава и всички други надминава по чест. И би било нелепо, ако на вашата подкрепа [5072] не ще успее да разчита. Тогава с право ще се пита дали надеждата голяма във вас не е самоизмама [5076] и ще се чувства уязвена. Тя от наследство е лишена от своята сестра лукава и с ваша помощ се надява [5080] въпросът й да се реши. Горката, днес тя се теши с туй, че с намеса справедлива ще я направите щастлива [5084] и името ви нова слава би си спечелило тогава. Тя бе поела да ви търси, но тежка треска я разтърси, [5088] уви, и още на легло е. Кажете ми дали сте склонен на помощ да се притечете?“ „Кой рицар, скръствайки ръцете, [5092] би чакал почести и слава? За мен май друго не остава освен да ви последвам, драга. Да тръгваме и то веднага! [5096] Щом се нуждае тя от мен, то аз на всичко съм решен заради нея. За едно се моля само: Бог дано [5100] помогне ми да оправдая със чест надеждата на тая, която е в беда!“ И ето, че тръгнали за там, където [5104] била девойката. Вървели те дълго време и видели край пътя крепост чудновата: пред Замъка на патилата [5108] оказали се. А денят превалял, притъмнял лесът и вместо нощем да пътуват, решили там да пренощуват. [5112] Но група хора се завтекли към рицаря и в хор му рекли: „Очаква ви голям позор, ако във замъка, сеньор, [5116] останете.“ А той отвърнал: „Луд само би се тъй обърнал към мен. Защо по тъмна доба вещаете ми зла прокоба [5120] с такава злъч? Защо? Кажете!“ „Защо ли? Сам ще разберете, щом в дързостта си се решите на крепостта да се качите.“ [5124] Ивен натам поел завчас, ала тълпата с пълен глас развикала се: „Хей, нещастник, тук те очаква край ужасен. [5128] Щом влезеш вътре, ще се видиш обсипан с хули и обиди, каквито още досега не си чул.“ — „Но защо така [5132] говорите ми, дръзки хора? Какво нередно съм ви сторил? В какво пред вас съм провинен, та тъй ръмжите срещу мен?“ — [5136] учудено попитал той. „Не се ядосвай, драги мой! — обадила се с тон учтив и с вид приветлив, отзивчив [5140] една достопочтена дама. — Против теб никой нищо няма, те просто те предупреждават, че ако дързост проявяваш, [5144] те чака неизбежно зло. А какво точно би могло да бъде то — не ще ти кажат. Те резки са и груби даже, [5148] защото искат да те сплашат. Това е обичайно наше държание към всеки, който случайно в този замък дойде. [5152] То е със цел да го възпрем да влезе. Затова не щем да пускаме дори във двора достойни и почтени хора. [5156] В последна сметка ти решаваш, качи се, ако настояваш, но ако с този мой съвет съобразиш се, ти напред [5160] и крачка няма да направиш.“ „Прекрасно виждам, че ми даваш добър съвет. Не ще сгреша, госпожо, ако аз реша [5164] да го последвам. Но в нощта тук друг подслон в околността не виждам.“ — „Аз, уви, не мога във случая да ти помогна. [5168] Прави, сеньор, каквото щеш. Но, ако ти предпочетеш да се оттеглиш доброволно, знай, че и аз ще съм доволна, [5172] че от позор си се спасил.“ Той от сърце благодарил: „За добрината ти Бог здраве навеки нека да ти дава! [5176] Но ако там се крие чудо, сърцето ми е толкоз лудо, че ме подтиква все нататък.“ Отишъл после към вратата [5180] и от лъва си придружен и от девойката… Ивен чул, че пазачът се обръща към него: „Никой не се връща [5184] оттук обратно невредим. И вас добре ще подредим, така че бързо се качете, позор за да си навлечете!“ [5188] Да, много плашеща била поканата, но не могла обратно рицаря да върне. Не пожелал той да обърне [5192] внимание на портиера, подминал го и се намерил в просторна зала осветена, в съседство с място, оградено [5196] с колове остри и дебели. Видял той вътре, че седели към триста тъжни, изморени девойки, в работа вглъбени: [5200] с копринени и златни нишки тъчели те платна най-пищни. Във свойта нищета горките, били без кърпи на главите; [5204] през дрехите им излинели се виждали изнемощели гърди и рамене. Ивен бил при вида им възмутен, [5208] а щом нещастните девици съзрели влизащия рицар, те толкова се притеснили, че в своя срам се просълзили. [5212] Ивен, обзет от гняв и яд, към портата поел назад, ала вратарят се изпречил и казал: „Накъде, човече? [5216] Веднъж щом в този замък влезеш, не можеш вече да излезеш. Ще понесеш такъв срам тук, какъвто още никой друг [5220] не е познал. Ти безразсъден показа се и си осъден на безподобно унижение.“ „Не съм с такова намерение, [5224] мой братко, но държа да знам отде са тези деви там. Със свойте неуморни пръсти от тези нишки те чевръсто [5228] прекрасни платове тъкат. Ала унил им е видът. Изглеждат гладни и страхливи, но биха били по-красиви, [5232] ако се бяха пременили с одежди от брокат и свила. Кой отреди им тази орис?“ „Друг потърси да отговори [5236] на този твой въпрос!“ — „Тогава сам ще опитам да се справя.“         Ивен отишъл там, където тъчели тези деви клети. [5240] Представил им се най-учтиво, а после поздравил вежливо, но забелязал как се стичат сълзи безспирно от очите [5244] на клетничките и им рекъл: „Кой на тегло ви е обрекъл? Дано сам Бог ви отърве от ядове и страхове [5248] и с радост да ги замени!“ Една от младите жени му отговорила: „Дай, Боже, каквото казахте, да може [5252] да стане! Щом сте тук при нас, навярно важно е за вас кои сме, сир, да разберете.“ „От де сте вие? Я кажете [5256] кой тука ви държи пленени?“ „В Девичи остров сме родени, където младият ни крал в безгрижие сред лукс живял. [5260] Ала преди години кралят — от двор в двор взел да обикаля със намерение превзето да търси чудеса. И ето — [5264] влетял тук в клопка свръхопасна. А мястото си е ужасно, че властват тук с нечиста сила два яростни сатанаила. [5268] Те ни обричат на страдание и вас ви чака поругание, сеньор, в туй сигурен бъдете, ако им откуп не дадете. [5272] Щом кралят влязъл в този замък, очаквали го тези двама гиганти зли и озверени, от дявол и жена родени. [5276] Как силата им би прекършил млад крал, все още ненавършил и осемнадесет години. Той лесно можел да загине, [5280] разсечен със един замах от който и да е от тях. Страх младия ни крал обзел и затова той се заклел, [5284] че ще им праща ежегодно по трийсет деви благородни, додето двамата са живи. Поискал кралят предвидливо [5288] помилвани да бъдем ние, ако тях някой в бой убие — така да не търпим лишения без грехове и прегрешения… [5292] Но туй са блянове измамни — от тези демони коварни едва ли ще се отървем. Тъй цял живот ще си тъчем [5296] и като просяци последни ще ходим голи, боси, бедни, все тъй корав хляб ще ядем от глад съвсем да не умрем. [5300] От този труд до изнемога злодеите печелят много и всяка носи им пари — над двайсет су на ден дори. [5304] А ние сме без пукнат грош, макар над стана ден и нощ да си избождаме очите. Труда ни никой не зачита [5308] и ако спрем да си починем, а в този час край нас премине гигант, заплашва ни, че може със сопата да ни наложи, [5312] дори да ни осакати. Не знам как би помислил ти за миг почивка… Но защо ли ви казвам нашите неволи? [5316] Обиди, болки върху нас се трупат толкова, че аз и една пета част едва ли предала бих. Най-много жалим, [5320] когато рицари почтени, в юначни битки закалени, пред погледа ни жертва стават след унизителна разправа, [5324] за нас когато се застъпят. Горките рицари! Те скъпо заплащат, че във този кът дошли са да се приютят. [5328] И сам ще видите, сеньор, че ви очаква тук позор, защото те тъй ще направят, че с подлости ще ви заставят [5332] бой срещу тях да поведете.“ „Девойко, — рекъл той — бъдете спокойна! Бог да ми помага, щом с демоните се налага [5336] да вляза в бой. Сега желая да разбера аз най-накрая от хората във този кът дали подслон ще ни дадат.“ [5340] „Сеньор, аз също ще се моля да бъде Божията воля — да не познаете провала.“ В просторната и нова зала [5344] Ивен със своите се върнал, но никого той там не зърнал. През къщата тогава минал и стигнал до една градина. [5348] Един слуга, без да отлага, в яхър конете им веднага отвел: били те подслонени, нахранени и напоени; [5352] в овес и слама до корема били… Май някой щял да вземе единия, ала изглежда, че пъклената му надежда [5356] била напразна… Та Ивен бил здрав и жив, а не ранен. Със свойте спътници той влязъл в градината и забелязал [5360] стар знатен мъж, облакътен върху постилка от сатен; държейки книга, там седяла и някакъв роман четяла [5364] девойка с рядка красота (а той бил нейният баща). До тях и майката била приседнала, тъй че могла [5368] да слуша с радост как чете единственото им дете. На седемнадесет години била, ала с чар ненадминат [5372] се отличавала: щял даже и бог Амур да се окаже пленен от нея, пък и тя би споделила любовта [5376] със него: той би се превърнал от бог в човек и би обърнал сам срещу себе си стрелата, неизлечимо във душата [5380] със своя лък би се ранил… Щом някой се е изцерил, той истински не е обичал. За тази рана непривична [5384] аз мога дълго да говоря. Ако на някои се стори, че дрънкам врели-некипели, то е защото те са спрели [5388] да любят — даже им додява щом често им се споменава, че някой искрено обичал и от любов се е обричал [5392] на вечни чувства със обет. Та ето как е бил приет Ивен в овощната градина: щом го съгледали, мнозина [5396] да го посрещнат се завтекли и най-приветливо му рекли: „Оттук, оттук благоволете да минете, сеньор. Бъдете [5400] благословен от Бог и нека да ви помага той навеки — на вас и всички ваши близки.“ Не знам дали е всеки искал [5404] привидно да му угоди, а всъщност да го заблуди, но те се постарали доста добре да се почувства гостът. [5408] На господаря дъщерята оказала му чест, каквато човек най-близък заслужава. И както много настоявал [5412] взискателният й баща, помогнала на госта тя оръжието си да снеме, излязла после, за да вземе [5416] и гащи бели, и ръкави и риза… След това със здрави конци ръкавите зашила и хубаво го натъкмила. [5420] Дали за тези дрехи няма наскоро той цена голяма да заплати? Не дай си, Боже! Тя му подала да си сложи [5424] и горна дреха и манто (от скъпа кожа било то). От туй внимание Ивен се чувствал доста притеснен. [5428] Ала девойката грижлива била прилежна и учтива и сръчно, с опитни ръце, желаела от все сърце [5432] услугите да му направи. Усещала, че той се нрави на майка й, и със внимание и с изключително старание [5436] била към гостенина мила. Тя толкоз гозби наредила да сложат, че дори слугата едва донесъл там храната. [5440] Той цяла нощ край госта шетал. А помещението, дето ги настанили да преспят, било тъй тихо, че шумът [5444] изобщо в него не се чувал. Там също и лъвът нощувал — присвит на рицаря в краката.         Но щом запалил Бог зората [5448] и възвестил нов светъл ден, ведно с девойката Ивен за утринната литургия отправил се: и към светия [5452] Дух там те двамата редели молитви и тропари пели. След тази меса, от която царял мир на Ивен в душата, [5456] той заявил на домакина: „След малко трябва да замина. Сеньор, настъпи вече време, преди път сбогом да си взема.“ [5460] „Не, драги, туй е немислимо! — отвърнал другият. — Тук има отдавнашен строг обичай… За жалост до фатален край [5464] е водел винаги до днес. Почакайте тук, ваша чест, защото ще извикам аз, за да премерят сили с вас [5468] два великана — хем високи, хем много силни и жестоки. Ще им излезете насреща и ако в битката зловеща [5472] сразите ги, за дъщеря ми ще се ожените… Измами не са възможни. Тя дори с имение ще ви дари.“ [5476] Ивен отвърнал: „Не желая подобно нещо. А пък тая девойка умна, нежна, мила един ден би ощастливила [5480] дори германския владетел.“ „Сеньор, я по-добре млъкнете! Излишно е да се стремите тъй лесно да се отклоните [5484] от обичая. Изход няма. Припомням ви, че този замък и щерка ми и туй имение (гори, поля) ще са владение — [5488] и то за цял живот — на тоя, който гигантите в двубоя убие… А борба ще има — тя просто е неотменима. [5492] Причината, зарад която отказвате за дъщерята да се ожените, е явно страхът. И смятате безславно [5496] от боя да се отървете. Но няма как, сеньор. Бъдете напълно сигурен, че щом преспал е някой в моя дом, [5500] поне до днеска здрав и читав не си е тръгвал. Аз разчитам на помощ от юначен рицар със обиграна в бой десница, [5504] че ако тези великани получат смъртоносни рани от него в битка величава, то щерка ми едва тогава [5508] би се омъжила.“ — „Туй значи, че аз не мога по друг начин да действам тук. Бих предпочел да не излизам на дуел, [5512] но обичаят щом налага, ще вляза в бой и то веднага.“ Дошли онези двама братя, по-черни и от сатаната. [5516] Ненавистните великани държали сопи обковани, били със ризници покрити, ала оставили открити [5520] лицата както и краката. А всеки имал във ръката лек щит и здраво го държал. Лъвът страхотно изръмжал, [5524] щом ги видял и се досетил, че великаните проклети със тежкото си снаряжение със господаря му сражение [5528] ще поведат. Разтърсил грива, настръхвайки от ярост дива, забил с опашка по земята, разтворил свойта паст зъбата [5532] с готовност да се включи в боя, за да спаси от гибел своя любим стопанин. Щом видели лъва, злодеите се спрели [5536] и рекли: „Я отдалечете лъва, васале! Останете сам срещу нас — не бива той страна да взема в този бой: [5540] щом стане нужда, той веднага би скочил, за да ви помага.“ „Защо сами не отстраните лъва, щом толкоз си боите? — [5544] попитал двамата Ивен. — Аз бих се радвал той на мен на помощ да се притече.“ „Предупреждаваме ви, че [5548] сте задължен срещу нас сам да се сражавате. Ей там ще трябва да стои лъвът — така изисква го редът. [5552] Във никой случай ние няма, васале, двама срещу двама да водим бой. И да не щете, ще трябва да го отведете.“ [5556] „Щом трябва… Но къде не зная?“ „Ей там, в онази малка стая.“ „Добре, тогава. Тъй ще сторя и в стаята ще го затворя.“ [5560]         Щом бил лъвът отдалечен, донесли бързо на Ивен доспехите и му ги дали, а после коня оседлали [5564] и тутакси го яхнал той, готов със тях да почне бой. От нетърпение горели двамината — те озверели [5568] в стремежа си да го покрият с позор или да го убият. И всеки почнал да налага Ивен със своята тояга, [5572] а той, уви, едва успявал все някак да се отбранява от ударите им със щита и с шлема. Битка страховита [5576] се разразила. Те успели превес да вземат. Полетели безброй парчета (и големи и малки) на Ивен от шлема. [5580] Но той все още имал сили (те даже се увеличили трикратно), щом като видял, че тежък бой му предстоял. [5584] Принуден бил да се обръща към двамата и да отвръща на всеки техен удар с два. А в стаята лъвът едва [5588] се сдържал… Вътре бил принуден той да стои, а боя труден сам господарят му любим да води. Най-необходим [5592] лъвът се чувствал в тоз момент и щял веднага на Ивен дължимото да отдаде, ако откриел откъде [5596] да се измъкне. Пак се взирал, но изход нийде не намирал. От боя страшен шум се вдигал, така че до лъва достигал [5600] ек, който все по-силен ставал. От него той се притеснявал и му било пределно ясно, че в положение опасно [5604] стопанинът му се намира. Лъвът от ярост нямал мира и блъснал разярен с краката с отскок той прага на вратата, [5608] а този праг гнил се оказал. Лъвът веднага забелязал това и с лапи взел да рие; така успял да си разкрие [5612] отвор, през който си проврял главата и изтръпнал цял, като видял във пот Ивен, почти напълно изтощен [5616] от битката със двата звяра. Как сам-самичък той би сварил на ударите да отвръща на тези демони могъщи? [5620] Какво ли можел да направи той срещу щитовете здрави на двамата, които вече въртели много сръчно меча [5624] със вяра, че са несломими. Ивен изпитвал обяснима боязън от смъртта, но той в неравния жесток двубой [5628] не бил все още победен. Макар и трудно, в тоз момент лъвът успял да се измъкне напук на замисъла пъклен [5632] на злонамерените братя и също включил се в борбата. Със лапата си той ударил единия и го стоварил [5636] за миг като сърна сразен. Мнозина с поглед възхитен се радвали на таз промяна. А другият, от страх обхванат, [5640] беснеел — чудел се дали сразения да подкрепи или за своето спасение да мисли. Нямало съмнение, [5644] че щом лъвът е повалил другаря му, той не би бил във никой случай пощаден и гръб обърнал на Ивен, [5648] защото го обзел страхът, че ще го порази лъвът. А пък Ивен това и чакал и с меч главата му отсякъл, [5652] без демонът да подозре, че толкоз бързо ще умре. След туй Ивен от коня скочил и към лъва си се насочил, [5656] защото искал да избави тоз, който в лапите си здрави лъвът със ярост тъй държал, че другият без малко щял [5660] да е напълно умъртвен. С достойнство рицарско Ивен лъва полека отстранил и неочаквано открил, [5664] че рамото на великана изтръгнато е и от рана дълбока тъмна кръв тече. Ивен прекрасно виждал, че [5668] противникът му няма как зло да му стори. И все пак раненият със сетни сили мълвял: „Да бяхте отстранили [5672] лъва си, рицарю почтен, защото явно е решен с един замах да ме убие. Загубих днес, така че вие [5676] правете с мен каквото щете! И все пак, друже мой, бъдете добър и ако някой страда и се обърне за пощада [5680] към вас, сеньор, не го мъчете, а рицарски се отнесете към него. С тази тежка рана как срещу вас аз ще застана. [5684] За мен друг избор не остава сега, освен да се надявам на снизхождение от вас.“ Ивен отвърнал му: „Тогаз [5688] признай си, че си победен и че не ще се биеш с мен!“ „Загубих този бой, сеньор, че победен съм няма спор. [5692] Днес състрадателен бъдете и от лъва си ме спасете!“ „Добре! Нали си в плен, човече, от нас не се страхувай вече!“ [5696] Щом хората това видели, при рицаря дошли и взели да го приветстват пред палата. А домакинът с госпожата [5700] му рекли, видимо щастливи: „Сеньор, тоз подвиг утвърди ви за господар на всички нас. Освен това от този час [5704] ще сте на щерка ни съпруг.“ „Тя нека си остане тук при вас, но вие не мислете, че мразя я, а си спомнете [5708] обета да освободите, сеньор, девойките, които сте задържали в този замък.“ „Добре, аз в никой случай няма [5712] да се отметна, щом решите за щерка ми да се сгодите. Тя е тъй умна и красива, възпитана и отзивчива. [5716] Не чакайте брак по-щастлив.“ Ивен отвърнал с тон учтив: „Как с нея да се съберем? Не ме познавате добре — [5720] обвързаностите си аз не бих разкрил сега пред вас, ни другите си цели днес. Знам, всеки друг с такава чест [5724] би се гордял, но аз не мога. Повярвайте, кълна се в Бога, че ако можех, бих го сторил. Но за това да не говорим, [5728] че път ме чака по-нататък с онази дева, със която дойдох. Тя спътница ми беше и тъй добре се с мен държеше, [5732] че аз, каквото и да става, дължа й преданост такава и тръгвам с нея.“ „Ала как ще минете през моя праг? [5736] Щом аз не разреша вратите да ви отворят, ще стоите в дома ми като във затвор. Обида е и е позор [5740] за нас, че толкоз дързък бяхте и мойта дъщеря презряхте.“ „Презрял съм я? Сеньор, не бива да ми приписвате такива [5744] неща!… Със никоя жена не ще се свържа и вина за туй аз нямам, разберете. Най-сетне сигурен бъдете, [5748] че щом възможност се представи, ще дойда и със дъщеря ви във замъка ще вдигнем сватба.“ „Кого ли може да зарадва [5752] това уклончиво твърдение? Ако изпитвате влечение към нея, вие вероятно ще се завърнете обратно, [5756] а не затуй, че обещание поехте. Никакво внимание аз в случая не му отдавам. Но все пак ви освобождавам [5760] от обещания, поети по принуждение. Вървете, където щете. Дали вятър, дали студ или знойно лято [5764] ще ви попречат някой ден да дойдете — това за мен е все едно. Сеньор, насила на никой щерката си мила [5768] аз няма никога да дам.“         и ето, че Ивен оттам си тръгнал. С него път поели и пленничките: те вървели [5772] в редица две по две, с изпити лица, но радостни, честити. И на Създателя едва ли те биха от сърце отдали [5776] такава почит, със каквато те гледали Ивен, когато извеждал ги от онзи замък. Подире му тълпа голяма [5780] вървяла в знак на уважение. Ивен с известно притеснение мълвял си: „Никак не разбирам какво те точно в мен намират, [5784] за да ме хвалят толкоз много.“ А после рекъл им: „За Бога, млъкнете, хора изтощени, не сте ми с нищо задължени. [5788] Аз ни едно обидно слово от вас не чух.“ Но те отново обсипали го със похвали и му добър път пожелали. [5792] Девойките със думи мили сърдечно му благодарили за добрините, а накрая държали да му пожелаят [5796] със божията благодат да бъде цял живот богат, където и да е. Ивен им казал удовлетворен: [5800] „Вървете! Нека Бог ви води и да не срещате несгоди, по своя път, а само радост.“ С неописуема отрада [5804] девойките си сбогом взели с Ивен и своя път поели. А той с девицата, която го водела, по път обратен [5808] ведно с лъва шест-седем дни през планини и равнини пътували и най-накрая се появили при оная [5812] сестра, отчаяна, сломена, че от наследство е лишена. Щом отзивчивата девица с прославения храбър рицар [5816] и неговия лъв видяла, сестрата мигом засияла от радост, вярвайки, че вече не ще да е съвсем далече [5820] така очакваното време, когато свойта част ще вземе от бащиното си имение. Презрителното поведение [5824] на нейната сестра, за жалост, задълго я било държало в леглото болна и унила и се била възстановила [5828] току-що. Щом като разбрала, че идват, просто полетяла спасителите си да срещне със благодарност най-гореща. [5832] Тъй се вълнувала, че даже тя не могла да си изкаже доволството и свойта радост. От страх, че може до досада [5836] едно излишество словесно да доведе, ще е уместно да ви спестя как в този дом се веселили всички. Щом [5840] зорите утринни изгрели, те на конете си поели към замъка, където бил Артур свой стан установил [5844] от две недели. В този замък била онази по-голяма сестра, която все ламтяла да присвои и двата дяла. [5848] Тя не могла да предположи, че някога сестра й може да дойде с някой рицар смел и зарад нея на дуел [5852] той да се бие със Говен.         А пък един-единствен ден от срока още й оставал: а после никой нямал право [5856] част от наследството да вземе, каквото и да предприеме. Но как да си представи тя, че непредвидени неща [5860] очаквали я? В къща ниска, намираща се доста близко до замъка, преспал Ивен, от свойте близки придружен. [5864] Щом съмнало, след крепък сън, излезли всички те навън и след това отишли тайно до замъка. А там незнайно [5868] от колко време от Говен вест нямало до този ден. Голямата сестра обаче узнала овреме това, че [5872] той се намирал в таен кът на около три левги път от замъка. Оттам Говен се върнал много променен, [5876] а пък освен това се бил с такова облекло снабдил, че никой не го разпознал. Тогава при самия крал [5880] голямата сестра решила да иде и му заявила: „Как бързо времето минава, кралю, и пладне отминава. [5884] Уреченият срок изтече. И вие виждате добре, че за правото си ще се боря и всичко нужно аз ще сторя. [5888] Ако е имала желание и съответно основание да го оспорва, сир, пред вас, сестра ми щеше в този час [5892] да бъде тука. Слава Богу, че се забави толкоз много. Това е според мене знак, че тя не вижда вече как [5896] могла би своя интерес да защити. А аз до днес готова бях да устоявам правата си да притежавам [5900] наследството. Не се наложи с оръжие край да се сложи на спора и е вече време път най-спокойно да поема [5904] към бащиното си имение, че то без никакво съмнение е мое. Вече се разбра, кралю, че моята сестра, [5908] каквото и реши да прави, за да се противопостави на мен с кавги или с молби, напразно сили ще хаби.“ [5912] Артур изслушал със внимание коварното й излияние и й отвърнал: „Вижте, драга, според закона се налага [5916] въпросът щателно да бъде от моя трибунал обсъден. Затуй ще чакате. Сестра ви могла би тук да се представи [5920] преди уречения срок.“         Едва изрекъл кралят строг словата си и в тоз момент пред него се явил Ивен [5924] със малката сестра; лъвът останал бил във онзи кът, където през нощта преспал. А щом девойката видял, [5928] Артур си радостта не скрил, защото в този спор той бил на нейната страна. „Седнете до мен, девойко, и бъдете [5932] от Господа благословена!“ — й рекъл кралят. Уязвена голямата сестра била от чутото и не могла [5936] яда си да сдържи, а цяла като земята почерняла. Щом малката се приближила до краля, тя се поклонила [5940] и рекла: „Бог да пази вас, и двора ви. Пристигнах аз, кралю, и вярвам, че държите на правото и ще решите, [5944] че този рицар днес ще може в дуел честта си да заложи, за да ми защити правата. Той е със щедрост всепризната [5948] и с куп неща обременен е, ала склони заради мене делата си да изостави и днес пред вас да се представи. [5952] Било би по-добре сестра ми да не цели да ме измами, а доброта да прояви и мир да се установи [5956] между нас двете най-накрая. Аз нищо нейно не желая.“ „Нали и аз от тебе също не искам нищо, че ти всъщност [5960] не притежаваш нищо свое. Едно е истина и то е, че ти, каквото да се случи, от мене дял не ще получиш.“ [5964] Със доста сдържан тон, вежливо, сестра й рекла предвидливо: „Наистина ще съжалявам, че зарад нас ще се сражават [5968] двамина рицари достойни. Този наш спор е непристоен, но аз си искам дял, защото той ми е нужен за живота, [5972] и благодарна ще ви бъда, ако с добро и без присъда отстъпите ми туй, което е мое.“ — „Сигурна бъдете, [5976] че само някой полудял част някаква на вас би дал. Дори да знам, че адски огън ще ме изпепели, не мога [5980] да си представя как от мен дял бихте взела някой ден. Дори да бъде с нощ сменена зората и обратно Сена [5984] да потече, с бой само може тоз спор да се реши.“ — „Дай, Боже, възкликнала сестра й — тоя мой рицар да спечели боя! [5988] Ах, аз току-що казах «мой», а пък не зная кой е той. А и той мене не познава.“ Тъй секнал спорът. И тогава [5992] сестрите за ръка завели сред двора рицарите смели. Веднага стекла се тълпата да гледа битката, с която [5996] тоз спор да се реши. Но тук съперниците един друг не се познали. А нали отдавна близки те били? [6000] Защото монсеньор Говен обичал като брат Ивен, а и той с обич му отвръщал. За двамата било присъщо [6004] в залог на дружбата им свята да си заложат и главата, но да се пазят един друг. Тъй биха сторили и тук, [6008] ако се бяха разпознали! Така е в дружбата! Едва ли в света по-силно чувство има. Ала със сила несломима [6012] се проявява и враждата. Затуй в гърдите, по главата нанасяли си те безброй жестоки удари. Та кой [6016] приел би вместо слава срам? Вражда и Дружба — аз не знам как място в един дом намират и как под покрив общ се сбират [6020] две чувства толкова различни? Туй според мен е нелогично. Там явно ще им бъде тясно. В съжителството им ужасно [6024] те трудно биха се разбрали и в разправии и скандали живели биха двете, щом се срещнат във един общ дом. [6028] Щом всяко тяло притежава различни крайници — тогава в закътана далечна стая отива Дружбата накрая, [6032] а пък Враждата — на съседен етаж: към улица да гледа, че според нейните привички, тя иска да я виждат всички. [6036] Враждата вихрено в атака се устремява, без да чака, и Дружбата чрез изненада тя почва подло да напада. [6040] Къде си, Дружбо? Вън излез! Не се крий, за да видиш днес как, съюзени, враговете към теб вървят от бяс обзети. [6044] А тях ги свързва дружба свята, (защото щом не се отмятат приятелите, тя тогава вовек безценна си остава). [6048] Но Дружбата не се усеща, че със Враждата ще се среща, защото тя със ум и сила навреме би предотвратила [6052] приятели да се сражават и яростно да се раняват. Враждата се държи злонравно, а Дружбата е сляпа явно, [6056] щом тя изобщо не съзира, че пред очите й не спира двубоят кървав. Без причина Враждата карала двамина [6060] другари верни да се бият безсмислено, без лошотия. От древни времена се знае, че щом смъртта на друг желаеш, [6064] туй означава, че го мразиш. Нима Ивен желаел в тази борба смъртта на сир Говен? Да! И Говен ли в онзи ден [6068] държал на онзи свят да прати най-предания си приятел със собствената си ръка? Нещата не стоят така. [6072] Не искал ни един от тях да стори този скверен грях, дори ако след дълъг бой престола в Рим получи той. [6076] Дали не ви подвеждам аз? Безспорно е, че в онзи час и двамата били решили безмилостно, със всички сили [6080] до край да водят битка жежка, да си нанасят рани тежки, додето някой не спечели победа пълна във дуела. [6084] Кой от двамината обаче би се решил да се оплаче от загубата? С явна злоба противника да вкара в гроба [6088] би влязъл всеки в бой последен в очакване на край победен. И ако бъдел победен, как би си позволил Ивен [6092] да се оплаче, че в борбата получил рани от ръката на своя най-добър приятел, а не от враг или предател? [6096] А и Говен на свой ред как би се ожалил, че не враг, а скъп другар го е сразил, ако Ивен е победил? [6100] Така е, щом не се познали, не можел никой да се жали. С такава ярост почнал боят, че всеки копието свое [6104] строшил на хиляди парчета. Мълчали те, от гняв обзети, но ако дума даже бяха си казали, веднага щяха [6108] да разберат кой е отсреща и друга би била таз среща. Би хвърлил всеки своя меч и би се втурнал отдалеч [6112] приятеля си да прегръща. Не биха потрошили също те своето въоръжение при яростното стълкновение [6116] и всеки своя меч и щит би пазил здрав, а не разбит от ударите с всички сили. Но те тъй яростно се били, [6120] че всеки гледал с острието на меча да рани в лицето противника, а с ръкохватката целял със точен удар в схватката [6124] да смаже нос, уста, забрало. Кръвта като река течала, а изпод броните разпрани се виждали дълбоки рани. [6128] В стремежа си да вземат връх, останали дори без дъх. Не мислил никой да се пази и изумруди и елмази [6132] от шлемовете им челични летели на страни различни. От ударите страховити при сблъсъка жесток главите [6136] на двамата мъже кънтели. Отпаднали те при дуела, очите им блестели само, но с настървение голямо, [6140] със мускули все още здрави, с пестници силни и корави размахвал всеки своя меч във развилнялата се сеч. [6144] В двубоя лют я шлем, я щит бил смачкван или бил пробит. От дългите им остриета и ризниците на парчета [6148] били. Тъй яростно се били, че двамата се изтощили и преценили, че е време да спрат и дъх да си поемат. [6152] След малко тежкото сражение подели с ново настървение по-силно отпреди. Тълпата следяла с интерес борбата [6156] и възхвалявала бойците: „Куражът им е за възхита и ако боят продължава, те търсят в него не забава, [6160] а средство да се отличат и свойта чест да защитят.“ Съперниците проумели, че хората с това целели [6164] сестрите да сдобрят. Но всуе, не щяла каката да чуе за друго. Малката сестра показала се по-добра [6168] и този път: Артур и дворът да кажели какво да сторят. Със отвратеност от ината и от ламтежа на сестрата [6172] и кралят с младата кралица, и всеки гражданин и рицар по-малката сестра решили да подпомогнат с общи сили. [6176] Примолили се разни хора Артур да е арбитър в спора, та тя да вземе също дял. Поискали от своя крал [6180] на рицарите да предложи да спрат, защото лесно можел единият от тях убит да падне в боя страховит. [6184] Но крал Артур им заявил, че трудно той би помирил сестрите, тъй като била хем алчна първата, хем зла. [6188] Дочули кралските слова съперниците, но това не им попречило отново да водят схватката сурова, [6192] без някой някак да успее над другия да надделее. И всеки, явно изтерзан, готов и на най-скъпа дан [6196] за свойта чест, се чудел кой се е решил да води бой със него, кой в това сражение показва толкова умение [6200] и във защита, и в атака. Над двамата се спускал мракът. След миналия в битка ден бил всеки много изтощен, [6204] покритото със рани тяло неимоверно го боляло, а ризницата му разбита била с гореща кръв пропита. [6208] Те искали да спрат, че вече Се спускала над двора вечер, а и че всеки се боял от другия, защото цял [6212] ден двамата със равни сили в жестокия двубой се били. По тези две съображения примирие без възражение [6216] приели те, а пък съдбата за техния кураж в отплата, решила да се разпознаят, преди да е настъпил краят. [6220] Ивен, мъж с благородни нрави, поискал пръв да се представи, ала при тежкия двубой премного кръв изгубил той, [6224] затуй не разпознал Говен гласа му слаб и променен. „Сир — казал той — припада мрак и според мене няма как, [6228] ако престанем да се бием, да бъдем обвинени ние в страхливост. Мойто уважение спечелихте в това сражение [6232] и даже се боя от вас. До днес не съм се срещал аз с друг рицар, който тъй умело да се сражава. Вие смело [6236] и във атака и в отбрана се бихте. Много тежки рани получих в днешния двубой. От ударите ви безброй [6240] изтръпвах, мисля най-подир, че по-добър от мен сте, сир!“ „За Бога — възразил Говен, — ако сте вие изтощен, [6244] то аз, за моя изненада, дваж повече от вас пострадах; каквото дадох ви, от вас със лихви го получих аз. [6248] Нападах ви, ала в ответ спечелих удари безчет и в мен извикахте възхита. Но позволете да попитам [6252] за името ви. Аз самият не смятам своето да крия. Говен ми казват и съм син на благороден властелин — [6256] баща ми Лот е крал велик!“ Ивен надал сподавен вик, щом чул със кой се е сражавал. От мъка и от гняв тогава [6260] веднага хвърлил надалеч окървавения си меч и потрошения си щит и, скачайки от коня, с вид [6264] объркан казал: „Битка тежка заради очевидна грешка, за жалост, водихме днес ние. Щях да откажа да се бия [6268] с вас, ако бях ви разпознал. Повярвайте, че бих признал, преди да съм се бил със вас, че победеният съм аз!“ [6272] „Какво? — извикал сир Говен. — Но кой сте вие, сир?“ „Ивен! За мен сте по-скъп и от брат и вас най-много в този свят [6276] ценя, защото с помощта ви постигнах почести и слава. И аз заслуженото днес ще ви отдам. За мен е чест [6280] за победен да се призная!“ „Сир, трогнат съм, но не желая подобна чест аз на готово — му възразил Говен отново. — [6284] На по-достойния се пада победата като награда, така че ваша е, за Бога!“ „Не, сир, след боя аз не мога [6288] да си стоя прав на краката и много убедено смятам, че вие днес сте победител!“ „Напразно се безпокоите — [6292] отвърнал тутакси Говен, — по-скоро аз съм победен. Не е ласкателство това а честни, искрени слова. [6296] В света не ще се друг намери с достойнствата ви да се мери!“ Той скочил мигом на земята и както брат прегръща брата, [6300] се хвърлили в прегръдка здрава. Все още всеки настоявал, че другият е победил. Но кралят спора прекратил. [6304] Бароните се приближили, приятелите обградили, с надеждата, че ще научат какво ли всъщност се е случило, [6308] та тези двама воини тук се радват тъй един на друг. Артур запитал ги: „Сеньори, кажете кой какво ви стори, [6312] та след като се бихте гневно, тъй искрено и задушевно прегърнахте се тук пред нас?“ Говен отвърнал му: „Сир, аз [6316] разбрах, че тази битка тежка дължи се на неволна грешка, и щяхме с моя скъп побратим за зла беда да си изпатим. [6320] Сега ще разберете как един във друг видяхме враг. Аз, племенникът ви Говен, уви, не разпознах Ивен, [6324] додето той не ме попита след битката ни страховита с кого чест имал да се бие, и тъй установихме ние [6328] кои сме, с помощта на Бога. Аз бях обхванат от тревога, че боят дълго продължава, че силите ми намаляват, [6332] и бях на прага на смъртта сразен, кралю, от ловкостта на този рицар, който смело се биеше за право дело. [6336] Добре, че аз отстъпих с чест пред моя пръв приятел днес и залудо не бях убит!“ Ивен ядосан и сърдит, [6340] от думите му предизвикан, със невъздържан глас извикал: „Кралю, неправда аз не мога да понеса пред вас и Бога! [6344] Победата днес не е моя, защото аз загубих боя!“ „Не — аз!“ „Не — аз!“ — във надпревара стремял се всеки да изкара [6348] сам себе си за победен и с дух другарски несъмнен най-предания си приятел за победител в боя смятал [6352] и всеки краля убеждавал, че другият по-заслужавал да се окичи със победа. Артур ги слушал и ги гледал [6356] как те, до крайност изтощени и със тела окървавени, не спирали тъй да говорят, и за да сложи край на спора, [6360] с категоричен тон им казал: „Сеньори, всеки ни показа, че изключително държи на другия, че му дължи [6364] признателност за доблестта му. Със възхищение голямо изслушах ви… Я прекратете тоз спор и ми се доверете: [6368] аз и към двама ви желая да бъда справедлив до края.“ Те врекли се да изпълняват каквото той им повелява. [6372] Извикал кралят към тълпата: „Наоколо ли е сестрата, която с вероломни средства лиши сестра си от наследство, [6376] подтиквана от алчността?“ „Сеньор, да, тук съм.“ — рекла тя. „Елате! Знам, че се стремите сестра си подло да лишите [6380] от дял, но аз ви заявявам, че плана ви не одобрявам. От тоз стремеж се откажете и й дела възстановете. [6384] За този план аз знам от вас!“ „Ако съм съгрешила аз със необмислено признание, не му обръщайте внимание. [6388] Ах, Боже мой, не ме мъчете! Власт имате и наредете последици да няма тежки.“ „Не бива крал да прави грешки. [6392] Затуй сега постановявам и съвестно възстановявам на вашата сестра имота, за да сте равни във живота. [6396] Навярно току-що разбрахте, че рицарите боя спряха и искат съдник аз да бъда. Та ето моята присъда: [6400] понеже всеки в този ден твърди, че бил е победен, реших — или си поделете имота със сестра си двете, [6404] или ще обявя накрая, макар и да не го желая, че племенникът ми Говен загуби битката с Ивен [6408] и вие губите тогава!“ Артур не би го злепоставил, а искал да постави само на изпитание голямо [6412] голямата: да я застави със доброта, а не със завист да се държи и да приеме по-малката свой дял да вземе. [6416] Артур си знаел отпреди, че няма да я убеди със доводи обосновани, затуй прибягнал до закани. [6420] Отстъпила тя, след което му рекла: „С болка на сърцето приех, защото не желая със отказ да обидя краля. [6424] Сестра ми дял ще си получи, но искам честно да се случи и затова гарант станете.“ „Съгласен съм. А вие двете [6428] живейте сговорно в имота. На вас се пада първенството, а малката се задължава все пак да ви се подчинява. [6432] Но вие също я обичайте и й правата не отричайте.“ Тъй кралят спора им решил и двете с дял подсигурил. [6436] Артур на двамата достойни приятели и смели воини предложил да се отморят и броните си да свалят, [6440] защото, обяснил им кралят, когато е настъпил краят на равностойния двубой, те имат нужда от покой. [6444] Едва те броните си снели и в този миг лъва видели, че търси своя господар. Щом го открил, добрият звяр [6448] зарадвал се на тази среща. Но зървайки лъва насреща, разбягали се всички. „Спрете! — подел Ивен. — Не се плашете! [6452] Лъвът ми е приятел верен! Към вас ще е добронамерен: той мирни хора не напада и никой няма да пострада. [6456] Нас ни обвързва дружба здрава и той навред ме придружава.“ Спокойно всички се събрали край тях и сир Ивен с похвали [6460] обсипали мнозина воини за подвизите му безбройни, за битката му с великана, за всяка схватка преживяна. [6464] Говен му рекъл с тъжен глас: „С голям позор покрих се аз, защото, Бог ми е свидетел, на вас, на своя благодетел, [6468] платих с неблагодарност черна, а вие с мъжество безмерно и племенниците ми мили от великана сте спасили. [6472] За вас си мислех всеки ден защото ние с вас, Ивен, обичаме се като братя и нас ни свързва дружба свята. [6476] Във мислите си се надявах за ваша доблестна проява да чуя. В много кралства бях, но нийде друг воин не видях [6480] така прославен и обичан и «Рицаря с лъва» наричан!“ Щом броните свалили вече, подели разговор сърдечен, [6484] а пък лъвът се приближил и до Ивен се настанил, щастлив, че с тях е най-накрая. В лечебница в отделна стая [6488] отишли после те, защото след устрема и мъжеството, с които през деня се били и многократно се ранили, [6492] те трябвало да се лекуват. Артур не искал да рискува със здравето им и веднага повикал лекар да помага. [6496] Бил лекарят хирург признат за най-добрия в този свят, Той със задачата се справил и скоро те напълно здрави [6500] били. Ала Ивен таял в сърцето болка и печал по отлетялата любов. За дамата си бил готов [6504] на всичко, знаейки добре, че той без нея ще умре. Намислил да отиде сам до извора в леса и там [6508] да предизвика бързо пак порои, вихри, град и сняг и повсеместни разрушения, дано получел опрощение [6512] от своята любима дама. В противен случай с най-голяма стръв той повторил би отново туй изпитание сурово. [6516] Напълно щом се излекувал, без много дълго да умува, потайно тръгнал сам Ивен. По пътя той бил придружен [6520] от своя лъв — другар по-верен той трудно можел да намери. Открили извора. Тогава Ивен, без миг да се забави, [6524] облял скалата със стакана, да предизвика урагана. И тутакси се разразила вихрушка със страхотна сила. [6528] Човек би казал, че пропада лесът във бездните на ада. Гранитните стени дебели на замъка тъй се тресели, [6532] че колкото и да е смел човек, той плен би предпочел при перси или мюсюлмани, но в замъка да не остане. [6536] Васали и слуги в палата крещели в страх пред госпожата: „Проклети да са прадедите, избрали тук да са стените [6540] на замък, който всеки може да разруши, не дай си Боже, и без усилие голямо на пепел и руини само [6544] той тази крепост да направи!“ „Госпожо, хората са прави — обадила се и Люнет. — Нуждаете се от съвет [6548] как тази стряскаща угроза вас повече да не тормози. Май нов защитник отдалече ще трябва да потърсим вече. [6552] Такъв сред вашите васали не виждам аз. На тях едва ли могъл би някой да разчита за помощ или за защита. [6556] С бездействие ще се прославим, ако нелепо се оставим на рицар, който се надява тук свойта власт да упражнява. [6560] Без пръста си да мръдне даже, той изведнъж ще се окаже, на вашите земи владетел. Тогава, Бог ми е свидетел, [6564] ще разберете, че съм права.“ „Люнет, кажи какво да правя? Заклевам се, че занапред не ще се вслушам в друг съвет.“ [6568] „Госпожо, в този труден ден съветник по-добър от мен ви трябва. Как съвет да дам, щом изход в случая не знам? [6572] Не мога аз да ви подвеждам. Уви, не виждам и надежда да дойде скоро рицар смел, на своите плещи поел [6576] товара да ви защитава. А всички ние дотогава ще страдаме. Какво спасение да чакаме, щом с настървение [6580] избухне ураган в гората?“ При тези думи госпожата й рекла: „Моите придворни са тихи, кротки и покорни [6584] и аз от тях не виждам кой би бранил извора в двубой. Но на ума ви, моя мила, отдавна съм се доверила [6588] и туй сега ви задължава — приятел в нужда се познава, така че дайте ми съвет!“ „Госпожо — казала Люнет, — [6592] един-единствен рицар може защита днес да ни предложи — тоз, който с трима сам се би и злия великан уби. [6596] Но той далече се намира. От слуховете се разбира, че преживявал лична драма от скръб по скъпата си дама [6600] и че той би се доверил на който би го уверил, че ще го събере пак с нея. За нищо друго не копнеел!“ [6604] „Да го направя съм готова. Ще дам и клетва, честно слово, че без да жаля ум и сила, ще сторя всичко, свойта мила [6608] да срещне пак. Сега вървете и рицаря тук доведете. Ще спазя свойто обещание.“ „Госпожо, нямам основание [6612] да се съмнявам, виждам ясно, че ще се справите прекрасно. Все пак, преди да тръгна аз, обет ми дайте, стига вас [6616] това да ви не притеснява! Нали и Бог тъй повелява.“ „Готова съм да дам обет!“ Тогава хитрата Люнет [6620] един безценен реликварий извадила със мощи стари. Пред тях набожната жена застанала на колена. [6624] Люнет за клетвата пред Бога подбрала всички думи много внимателно, та таз идея изгодна да е и за нея, [6628] и рекла: „Свойта длан вдигнете и най-напред се закълнете, че вие няма никой ден за нищо да вините мен, [6632] защото правя всичко аз единствено заради вас. Повтаряйте: «Кълна се днес за Рицаря с лъва злочест [6636] да сторя всичко туй, което ще възроди любов в сърцето на дамата му».“ Госпожата покорно дигнала ръката [6640] и тихо казала: „Девице, кълна се, вдигнала десница, обета да изпълня точно! Повтарям тоз обет нарочно [6644] пред Господа и пред светците, че ако ми се доверите, ще сторя нужното, та той любов, и прошка, и покой [6648] при дамата си да намери!“ С благоразумни маниери и добросъвестност Люнет добила ценния обет. [6652] Кон оседлан отвън извели и тя тозчас на път поела със развълнувано сърце и със усмихнато лице. [6656] Навлязла скоро във гората, край онзи извор до скалата тя рицар изведнъж видяла и по лъва Ивен познала. [6660] Доволна, че не се налага да търси надалеч, веднага забила в коня свойте шпори и се насочила към бора. [6664] Ивен я зърнал отдалече, познал я и със жест сърдечен посрещнал девата вежливо. Тя рекла: „Колко съм щастлива, [6668] че много бързо ви намерих.“ А той отвърнал с глас треперещ: „Какво? Издирвала сте мен?“ „Да, търсех ви, сеньор Ивен [6672] (от мен днес по-честита няма), защото скъпата ви дама пред мен положи клетва свята, че продължава да ви смята [6676] за свой съпруг най-мил, най-скъп, и обета няма да престъпи, пред страх от клетвопрестъпление.“         Ивен в щастливо изумление [6680] изпаднал — той на вест такава изобщо не се бил надявал. След туй признателният рицар целунал нежната девица [6684] и рекъл: „Мила моя, днес зарадвахте ме с тази вест и цял живот не ще успея да ви се отплатя за нея!“ [6688] „Ще имате, сир, занапред подобни поводи безчет куража си да проявите и други да ощастливите [6692] с безпримерно добри дела, каквито аз не бих могла да сторя. Вие ме спасихте и името ми защитихте. [6696] Това е само малка част от тежкия ми дълг към вас!“ „Не, аз на вас съм задължен стократно!“ — възразил Ивен. [6700] „Да тръгваме!“ — „А според вас, дали се сеща кой съм аз любимата ми?“ — „Не, не знае, че Рицарят с лъва това е [6704] оставилият я съпруг. Е, стига сме стояли тук!“ Така те в разговор сърдечен до замъка отишли вече; [6708] лъвът ги следвал по петите. Проникнали те зад стените, потайно двора прекосили и после бързо се качили [6712] при дамата. Щом тя разбрала кой е пристигнал, засияла, че преданата й девица довела чакания рицар [6716] с лъва. В чудесно настроение, поканила ги с нетърпение да влязат в залата веднага. Ивен, едва прекрачил прага, [6720] с доспехите си както бил, в краката й се строполил. Люнет й рекла: „Помогнете да стане прав и запомнете, [6724] че с упование голямо от вас едничка чака само утеха, прошка, състрадание.“ А дамата без колебание [6728] го вдигнала и рекла: „Днес за мен ще е безкрайна чест да сторя всичко, за което, копнее му сега сърцето!“ [6732] Люнет отвърнала: „Това е, госпожо, и ваш дълг. Аз зная, че имате подобна власт. Сега ще ви разкрия аз [6736] и истината. Няма друг по-смел от този рицар тук, готов от вражеска проява, госпожо, да ви защитава. [6740] Дано сам Господ ви дари с любов взаимна. Знам дори, че той за вашата любов да стори всичко е готов. [6744] От своя гняв се отърсете, сърце за обич отворете, защото тук пред вас смутен стои съпругът ви Ивен!“ [6748]         Владетелката изкрещяла: „Чудесно си ме изиграла! Защо ме караш ти, момиче, отново аз да заобичам [6752] човека, който ме остави и най-нещастна ме направи? Не! По-добре да си остана тук с вихрите на урагана! [6756] Добре ме подреди, Люнет! Защо ти дадох аз обет в безумното си заслепление? Уви, но в клетвопрестъпление [6760] не искам да се провиня и трябва да се подчиня. Тъй както живата жарава под топла пепел не изтлява, [6764] то и в сърцето ми ще тлее туй чувство, докато живея.“ Ивен съзрял удобен случай от нея прошка да получи [6768] и казал: „Съгреших, госпожо, но с вярата за милост Божа, от вас днес моля опрощение за стореното прегрешение. [6772] Аз за допуснатите грешки последици понесох тежки, но ако днес благоволите за моя грях да ми простите, [6776] кълна ви се, че аз до гроб ще съм ви верен като роб и ще съм ви съпруг достоен!“ Тя казала с тон по-спокоен: [6780] „Уви, обета си не мога да наруша. Със вяра в Бога приемам, че ще трябва аз сега да сключа мир със вас.“ [6784] „Владетелко, благодаря ви! Светият дух така направи, че след теглата и скръбта, пак най-щастлив съм на света!“ [6788] Получил прошката, Ивен почувствал се честит, блажен тъй както никой на земята. Отпуснала му се душата, [6792] показал се той нежен, мил и с обич й се отплатил. Във свойта радост той забравил страданията и оставил [6796] душевни мъки, болка, скръб завинаги зад своя гръб. Люнет от своите дела щастлива също тъй била, [6800] след като тя събрала тук родените един за друг. С това приключва и романът за Рицаря с лъва. Остана [6804] съвсем накрая Кретиен да каже, силно убеден, че ако друг го продължи, ще го изпълни със лъжи. [6808]