Читать «Ритматистът» онлайн - страница 3
Брендон Сандерсон
— И това също — отговори Джоел. — Наричат се тебеширчета. Но не затова всеки помни Мелето от 1888 година цели двадесет години по-късно. А заради линиите, които Адел изстреляла. Ако действаше по общоприетия начин, тя щеше да устои възможно най-дълго, да проточи мача, да направи добро представление.
Той постави тебешира си пред своя кръг и прошепна:
— Тя не постъпила така. Видяла нещо. Пол имал един малък отслабен участък в задната страна на своя кръг. Разбира се, единственият начин да се атакува този участък би бил да накара своя изстрел да
Завладян от момента, Джоел завърши очертаването на Мощната линия пред себе си и вдигна ръка със замах. Изненадано забеляза, че тридесетина ученици са се събрали да го слушат, и можа да долови как са затаили дъх в очакване рисунката му да оживее.
Тя не оживя. Джоел не беше ритматист. Неговите рисунки си бяха най-обикновени, тебеширени. Всеки знаеше това — Джоел по-добре от всички — ала този момент някак развали магията на неговия разказ. Събралите се ученици продължиха по пътя си и го оставиха коленичил на земята, в средата на кръга му.
— И нека да позная — прозина се отново Майкъл. — Нейният изстрел пробил?
— Да — отвърна Джоел, който внезапно се почувства глупаво. Изправи се и си прибра тебешира. — Изстрелът свършил работа. Тя спечелила Мелето, макар че за нейния отбор очакванията били най-ниски. Този изстрел. Той бил
— А аз съм сигурен, че ти с удоволствие би бил там — каза Майкъл и пристъпи извън очертания от Джоел кръг. — В името на Господаря, Джоел, обзалагам се, че ако можеше да пътуваш във времето, щеше да похабиш способността си в ходене по разни ритматически дуели!
— Сигурно. Май да. Какво друго да правя?
— О, например да предотвратиш някое убийство, да забогатееш, да откриеш какво всъщност става в Небраск…
— Ммда — отвърна Джоел, тикна тебешира в джоба си и отскочи от пътя на една футболна топка, последвана от Джефс Деъринг. Джефс махна на Майкъл и Джоел и пак се понесе подир топката.
Джоел и Майкъл продължиха през кампуса. Красивите ниски зелени хълмове бяха увенчани с разцъфнали пролетни дървета, а увивните растения пъплеха по стените на сградите. Между уроците учениците се стрелкаха насам-натам. Облечени бяха в разнообразни рокли и панталони. Много от момчетата бяха навили ръкавите си заради топлото пролетно време.
Само от ритматистите се изискваше да носят униформи. Това ги открояваше. Трима ритматиста крачеха между сградите и останалите ученици небрежно им даваха път, като повечето не ги поглеждаха.
— Гледай сега, Джоел. Питал ли си се някога дали пък… нали разбираш, дали пък не мислиш за тая работа прекалено много? За ритматиката и всичко това?
— Интересно ми е — отговори Джоел.
— Да де… искам да кажа, малко е странно, като имаме предвид, че…
Майкъл не го каза, но Джоел разбра. Той не беше ритматист и никога нямаше да стане. Беше пропуснал възможността си. Но защо да не се интересува от нещата, които ритматистите правят?
