Читать «Състезанието» онлайн - страница 38

Бел каза:

— Онези придатки в задната част на крилете изглежда ви позволяват страхотен контрол.

Джозефина обърна към него живите си очи. Лешникови, отбеляза Бел наум. На слънце придобиваха топли зелени оттенъци, а на сянка сивееха. Джозефина отвърна:

— Казват се алетони. На италиански е. Значи „малки крилца“.

— Увеличиха площта на крилото ви и така забавиха спускането на самолета, нали?

Обръщайки се към карбуратора, тя отговори:

— Отразяват повече въздух.

— Алетоните по-добре ли работят от подвижните криле?

— Още не съм сигурна — отвърна Джозефина. — Невинаги правят каквото искам от тях. Понякога действат като спирачки и ме забавят, вместо да ме поддържат хоризонтално.

— Могат ли да бъдат настройвани?

— Изобретателят им е мъртъв. Трябва да ги разуча без неговата помощ. — Тя завъртя отвертката за последно, върна я в задния си джоб, скочи на земята и му подаде облечената си в ръкавица ръка.

— Аз съм Джозефина, между другото. А вие кой сте?

— Извинете, трябваше да се представя. Аз съм Айзък Бел. Главният детектив на „Ван Дорн“.

— Смелите ми закрилници — каза тя с открита и честна усмивка.

Толкова е дребничка, помисли Бел. Под метър и шейсет, с хубаво чипо носле. Погледът й издаваше повече зрялост, отколкото видът и гласът й, почти момичешки.

— Радвам се да се запознаем, господин Бел. Надявам се, че „главен детектив“ не значи, че уволнявате Арчи.

— Нищо подобно. Арчи отговаря за личната ви безопасност. Моята работа е да спра съпруга ви, преди да се приближи достатъчно, за да ви нарани.

Лицето й посърна и доби уплашен вид.

— Никога няма да го хванете, да знаете.

— Защо не?

— Твърде е лукав. Мисли като диво животно.

Бел се усмихна, за да я предразположи, защото му стана ясно, че Фрост я ужасява.

— Ще направим каквото е нужно, за да го спрем. Чудя се дали бихте могла да ми подскажете нещо за поведението му. Каквото и да било, стига да ми е от помощ да го открия.

— Мога да ви кажа само какво няма да ви е от помощ. Не знам нищо за другото.

— Кажете ми тогава какво няма да ни е от помощ.

— Хари е напълно непредсказуем. Никога не знаех какво да очаквам от него. Променя намеренията си за секунди. — Докато говореше, очите й се стрелкаха към мястото, където бипланът трактор на Джо Мъд отново излиташе, и Бел осъзна, че момичето оценява конкуренцията си със същото хладнокръвие, с което той би преценил противника си в улична схватка.

— Можете ли да ми кажете с кои приятели би се свързал?

— Никога не го видях с приятели. Не знам дали изобщо има такива. Беше саможив. Беше си самодостатъчен.

— Вчера в лагера ви се натъкнах на едни мъже от Чикаго. Останах с впечатлението, че живеят там.

— Бодигардове. Хари ги държеше за защита, но нямаше нищо общо с тях.

— Защита?

Тя направи гримаса.

— От „враговете“.

— Кои врагове?

— Попитах го. Веднъж. Той се разкрещя. Помислих, че ще ме убие. Никога не попитах втори път. Мисля, че са в главата му. Така де, нали е бил в лудница.

Бел внимателно смени темата.

— А да е взимал приятели със себе си на лов? С кои други хора ходеше?