Читать «Състезанието» онлайн - страница 17

— Дали е притежавал друга?

— Каза, че онази му била любимата.

— Дали не е подал фалшиво оплакване, за да не го заподозрете?

— Не знам.

— Открихте ли пушката?

— Намерили я няколко момчета, докато играели на релсите.

— Кога?

— Същия следобед.

— А дали Фрост не я пуснал там, когато е скочил на някой товарен влак?

— Никога не съм чувал богаташите да се возят по влаковете като бездомниците.

— Хари Фрост невинаги е бил богат — отвърна Бел. — На осем е избягал от сиропиталище в Канзас сити и с товарен влак е стигнал до Филаделфия. Така че умее това и насън.

— От тук минават много влакове… — провлече несигурно шерифът.

Бел смени темата.

— А какъв човек беше Марко Челере?

— Не знам.

— Никога ли не сте го виждал? Разбрах, че е пристигнал миналото лято.

— Стоеше си в лагера на Фрост и не се показваше много-много.

Бел погледна през прозореца към окаляната главна улица на градчето Норт Ривър. Бе топъл пролетен ден, но конските мухи хапеха, затова малцина се подаваха от къщите си. Настъпила бе „Калната седмица“, както я наричаше началникът на гарата — снеговете се топяха и превръщаха пръстта в кал до колене. Единственото, което несловоохотливият шериф беше казал, беше свързано с премеждията му с мечката. Сега Ходж мълчеше и Бел подозираше, че ако не измисли нещо, шерифът няма да продума повече.

— С изключение на съобщението от Джозефина Фрост — попита детективът, — какви доказателства имате за стрелбата.

— Челере е изчезнал. Господин Фрост — също.

— Но нямате преки доказателства?

Шериф Ходж отвори едно чекмедже, бръкна вътре и постави пет гилзи на бюрото.

— Намерих тези в края на поляната, точно където госпожа Фрост каза, че е видяла мъжа си да стреля.

— Може ли да ги огледам?

— Давайте.

Бел хвана с кърпичката си една от гилзите и я разгледа.

— 45–70.

— С такива стреля неговият „Марлин“.

— Защо не сте ги дал на областния прокурор?

— Не ми ги е поискал.

— А сетихте ли се да му ги споменете? — попита търпеливо Бел.

— Помислих, че с показаният на госпожа Фрост случаят му е готов.

— А има ли кой да ми покаже къде е станала стрелбата?

За изненада на Бел, Ходж скокна от стола и заобиколи бюрото, тропайки с дървения си крак.

— Ще ви заведа. По-добре да се отбием до магазина за малко евтини пури, за да отпъждаме конските мухи.

Шерифът на Норт Ривър и високият детектив поеха към планината с форда на Ходж. Изпод перифериите на шапките им се носеха облаци дим. Когато пътят свърши, Ходж прикачи дървен кръг към изкуствения си крак, за да не потъва в калта, и продължиха пеша. Около час се катереха по дивечови просеки, докато след една гъста групичка ели и брези не се откри широка поляна със сплъстена, покафеняла от зимата трева.

— Ей до това дърво намерих гилзите. Оттук е имал идеален прицел към ръба на клисурата, където госпожа Фрост е видяла да пада господин Челере.

Бел кимна. Скалата бе на сто и петдесет метра от дърветата. Лесен изстрел с „Марлин“, дори без телескопичен мерник.

— Какво мислите е правил Челере чак там? — попита детективът.