Читать «Беглецът» онлайн - страница 6

Тео се вторачи в телефона си, все едно изпращаше есемеси или играеше игри. Всъщност включи камера­та на видеорежим и започна да снима вагона - поред­ното глупаво тринайсетгодишно хлапе, което нахал­ства с телефон в ръка. Пийт Дъфи беше на около пет метра от него и седеше спокойно, вдигнал вестника си. Тео чакаше. Накрая, когато влакът наближи стан­ция „Тенлитаун“, Дъфи смъкна вестника и го сгъна. Пъхна го под мишница и за около пет секунди Тео имаше възможност да го снима. Дори успя да го хване в по-близък план. Когато Дъфи погледна към него, Тео се изкиска пред телефона си, все едно е спечелил точки в някаква игра.

На „Тенлитаун“ Дъфи слезе от влака, последван от Тео. Дъфи закрачи бързо, сякаш се опасяваше да не би да го следят. Няколко минути по-късно Тео го изгуби в тълпата. Обади се на Чейс да каже, че чака следващия влак и би трябвало да пристигне до петнайсетина ми­нути.

3

Господин Бабкок го чакаше на станция „Удли Парк“ и не изглеждаше весел. Тео изля порой от изви­нения и обясни, че се е заклещил в тълпата и просто не е успял да слезе навреме от влака. Никак не му харес­ваше, че е принуден да лъже. Беше нередно и той се стараеше винаги да казва истината, но понякога изпа­даше в неловкото положение да шикалкави, макар и само по основателни причини. В метрото бързо взе решение, че е по-важно да проследи Пийт Дъфи, от­колкото да слезе от влака където и когато трябва. Ако слезеше заедно със съучениците си, Дъфи щеше да се изпари и Тео щеше да изпусне прекрасен шанс да го спипа. А ако признаеше на господин Бабкок, че нарочно е останал във влака, щяха да се случат какви ли не работи. Не можеше да каже истината за Пийт Дъфи, поне не още, защото нямаше представа как да постъ­пи с тази истина. Нуждаеше се от време да поразмишлява насаме. И да поговори с чичо Айк.

Засега обаче се налагаше да се извини на господин Бабкок, който поначало си беше доста нервен. Когато се върнаха в хотела, той заведе Тео при господин Ма­унт и докладва подробно за провинението му. А щом се отдалечи, Тео изломоти:

- Този човек трябва да го раздава по-спокойно.

Господин Маунт, който имаше доверие на Тео и знаеше, че ако някое дете е способно да се оправи в този град, това е Тео Буун, се съгласи и каза:

- Не го прави повече, ясно? Просто внимавай и се оглеждай.

- Разбира се - отговори Тео. Само да знаеше!

Вечерята беше пица парти в балната зала на хотела.

Нямаше определени места, сядаш където си поискаш. Затова както обикновено момчетата се отделиха в еди­ния край, а момичетата в другия. Тео гризеше коричка­та на пицата си и отпиваше вода от бутилка, но мисли­те му не бяха насочени към пицата. Сигурен беше, че е видял Пийт Дъфи. Дори си спомняше походката му на влизане и на излизане от съдебната палата по време на процеса. Същата походка. Същият ръст и телосложе­ние. И със сигурност същите очи, нос, чело и брадич­ка. Тео се заключи в банята на хотелската си стая и из­гледа десетина пъти видеото на телефона си.

Беше намерил Пийт Дъфи! Все още не можеше да повярва и не беше сигурен какво да предприеме, но от вълнение съвсем беше забравил нещо важно. Тъй като Дъфи беше избягал от града, полицията обяви награ­да от сто хиляди долара за информация, която би мог­ла да доведе до ареста и осъждането му. Преди вечеря Тео бе влязъл в интернет да се увери в наградата. Стратънбъргската полиция беше посветила няколко страници на случая „Дъфи“. Имаше и снимки на ли­цето му в едър план.