Читать «Беглецът» онлайн - страница 2

- Ами да - отговори Тео, мъчейки се да прикрие въодушевлението си. - Лошото е, че ще пътуваме много дълго.

- Ще заспите още преди да излезете от града. Обсъдихме правилата, нали? Имаш ли въпроси?

- Вече толкова пъти говорихме - отвърна Тео с лека досада.

Родителите му бяха малко по-възрастни от обичай­ното, а той беше единственото им дете, затова поняко­га се държаха прекалено закрилнически. Едно от мал­кото неща, които дразнеха Тео, беше сериозното им отношение към правилата. Независимо кой ги е съз­дал, всички правила задължително се спазваха. Тео подозираше, че се държат така, защото са адвокати.

- Знам, знам - отвърна баща му. - Просто спазвай правилата, слушай учителите и не прави глупости. Помниш ли какво стана преди две години?

Че как би могъл Тео или който и да е негов съуче­ник да забрави какво се бе случило преди две години? Двама глупаци от горните класове - Джимбо Нанс и Дък Дефо - пуснали пълни с вода балони от коридора на петия етаж на хотела във фоайето долу. Никой не пострадал, но няколко човека здравата се намокрили и здравата се ядосали. Някой изпортил виновниците и родителите им трябвало да шофират шест часа по­сред нощ, за да си ги приберат, и после шест часа обратно до Стратънбърг. Джимбо бе казал, че пътят е адски дълъг. Двамата бяха отстранени от занятия за една седмица, а училището трябваше да търси друг хотел за екскурзията на следващия випуск. Случката се беше превърнала в градска легенда и се използва­ше за назидание пред Тео и всеки друг осмокласник, запътил се към Вашингтон.

Най-сетне паркираха. Тео се сбогува с Джъдж и му нареди да остане на предната седалка. Господин Буун отвори задната врата и извади багажа на Тео - сакът не трябваше да тежи повече от десет килограма. Ако се окажеше по-тежък, нямаше да бъде натоварен на автобуса (едно от важните правила!), а притежателят му щеше да прекара екскурзията без четка за зъби и дрехи за преобличане. Това изобщо не притесняваше Тео. Той беше изкарал цяла седмица на скаутски лагер в гората със съвсем оскъдна екипировка.

***

Господин Маунт стоеше до автобуса с кантарче и претегляше багажа. Беше усмихнат и развълнуван не по-малко от учениците. Сакът на Тео тежеше осем ки­лограма и осемстотин грама. Раницата му беше много по-лека от позволените пет килограма, така че няма­ше проблеми. Господин Маунт провери дали сакът му има етикет и му каза да се качва в автобуса.

Тео се ръкува с господин Буун, промърмори „до­виждане“ и за миг застина ужасен, да не би баща му да се опита да го прегърне или да направи някоя друга ужасия, но въздъхна облекчено, когато той каза:

- Приятно прекарване. Обаждай се на майка си.

Тео скочи в автобуса.

Момичетата се сбогуваха с майките си с много­бройни прегръдки и циврене, все едно заминаваха на война, от която можеше и да не се завърнат. Но при мъжките автобуси коравите момчета се стягаха и гле­даха възможно най-бързо и без почти никакъв физи­чески контакт да се откопчат от родителите си.