Читать «Черният ангел» онлайн - страница 9

Чух, че отваря багажника на колата си. Върна се с четири цилиндъра в ръце, всеки по около трийсетина сантиметра и в единия край със закривена кука като на телена закачалка.

— Какво е това, бе, Джаки? — удивих се аз.

Протегна цилиндрите към мен — по два във всяка ръка — и гордо рече:

— Тези в лявата са димки, в дясната — сълзлив газ. Десет части глицерин, две части натриев бисулфат. В димките има и малко амоняк. Здравата смърдят. Домашно производство, знаеш, ама екстра.

Изгледах импровизираните спусъчни механизми, зле навитата лепенка, надрасканите тръбни парчета.

— Браво, Джаки, пък само как си ги изпипал! Кой да те знае, а?

Челото му се сбърчи, той се загледа в производството си и след малко вдигна лявата ръка.

— Може пък тия да са сълзливите, а? То в багажника е една хавра, човек не знае кое къде е, сто неща се търкалят…

Въздъхнах.

— Добро момче си ти, Джаки. Мама сигурно се гордее с теб, нали?

— Хей, човече, не говори така. Майка ми никога за нищо не е закъсвала, всичко й осигурявам.

— Най-вече боеприпаси, а?

— Ти зарежи това, кажи кое да използваме?

Все повече и повече си внушавах, че съм направил грешка. Не биваше да взимам този откаченяк за помощник. Още по-непривлекателна обаче беше идеята сам да следя Оливия, да чакам в мрака Торанс да си покаже мутрата или да провеждам солова акция срещу трима мъже и една жена, вероятно въоръжени.

— Димките — рекох на глас. — Струва ми се, че обгазяването се преследва от закона.

— То и димките също — невъзмутимо изтъкна Джаки.

— Така е, обаче димките не са така страшни, колкото сълзливия газ. Дай насам едната.

Веднага ми подаде един цилиндър.

— Сигурен ли си, че е димка?

— Ами така ми се струва, различно тежат. Слушай, аз само те будалкам. Дърпаш куката, хвърляш колкото е възможно по-бързо. И недей много да я клатиш, че може да е нестабилна.

* * *

Далеч от Портланд, докато майка й още крачи по улиците на големия непознат град, Алис се събужда от дълбок унес. Трескава е, зашеметена, болят я крайниците, особено ставите. Молила се е за малко дрога, пак и пак, колкото да закрепи положението, обаче вместо това й инжектират нещо, от което получава страшни, ужасяващи халюцинации, а в тях бродят грозни нечовешки създания и се опитват да я отнесат в мрака. Не продължават дълго, но са много изтощителни и след третата или четвъртата доза тя усеща, че халюцинациите не свършват дори и след като ефектът им трябва вече да е отминал. Затова границата между кошмара и реалността се губи. Накрая само ги моли да спрат, а в замяна им казва всичко, което знае. След това променят препарата и сега спи без сънища и кошмари. Оттогава насам часовете минават в размазани спомени за игли и нови инжекции, периодично следвани от сън. Ръцете й са завързани за таблата на леглото, а лицето й — постоянно покрито с кърпа — още откакто е доведена на това място, където и да е то. Разбира, че повече от един човек я наблюдава тук, защото още от началото на залавянето й я разпитват различни гласове.

Сега чува отварянето на врата и приближаващи стъпки.

— Как се чувстваш? — пита мъжки глас.