Читать «Нечестивци» онлайн - страница 297
Джон Коннолли
В пода току пред него зеела дупка, сторило му се, че от нея се носи воня на кръв и стара леш. Самата яма не била много дълбока, може би метър и осемдесет, два. На дъното зърнал камъчета, дървени отломки. Примигал, за секунда му се сторило, че дупката е далеч по-дълбока, сякаш дъното с камъните по него е само ефимерна преграда, увиснала над истинска бездна отдолу. Усетил чуждите ръце по китките си отзад, обаче не го развързали, само откачили ръчния му часовник, любимия му прескъп патек филип.
— Крадец! — избухнал мъжът, нервите му съвсем изтънели. — Та ти си бил единствено някакъв си долнопробен крадец!
— Ами — спокойно рекъл гласът. — Не е вярно. Аз съм
— Е, тогава вземете го — отвърнал Хармън, внезапно напълно сломен, и гласът му сякаш изскърцал пресипнало, почувствал се още по-слаб и замаян след цялото това напрежение. — О, да, вземете го, а мен ме пуснете да си ида. Имам и пари. Мога да уредя да ви ги изпратят както и където поискате. Ще ме държите тук, докато се уверите, че парите са пристигнали на исканото място. Обещавам ви, че щом ме освободите, незабавно ще ви изпратя още толкова. И повече! Колкото поискате. Каквото и да съм ви направил, искрено се извинявам. Само ме пуснете да си отида у дома, моля ви!
Гласът отново прозвучал край здравото му ухо. До този миг похитителят оставал непознат за Хармън — нямало как да го види. Първият удар бил изотзад в момент, когато след събранието отивал към автомобила си, а на себе си дошъл в багажника доста по-късно. Струвало му се, че са пътували много, много часове, само веднъж спирали, водачът наливал бензин. Но и тогава не било на оживено място, не било и на бензиностанция, защото не се чувало типичното пърпорене на бензиновата помпа, нито пък нормалният шум на други автомобили. Допускал, че похитителят си е носил туби с бензин, и то в купето на колата, вероятно на задната седалка, за да не се налага да зарежда на обществено място и да рискува пленникът да вдигне шум и да привлече внимание.
И ето го сега коленичил в това прашно, вонящо подземие, загледан в яма в пода, дето е хем плитка, хем бездънна. А гласът рекъл:
— Няма как. Ти си
— Не, не съм — викнал Хармън отчаяно. — Не съм, това не е справедливо.
— Претеглен си на везните, намерен си недостатъчен. Отнето ти е правото на живот. И душата ти е
— Не! — неистово изревал Хармън. — Нямате право! Това е грешка! Грешка сте направили! С някой друг сте ме объркали…
