Читать «Нечестивци» онлайн - страница 2

Гадателя чувстваше осезателно соления морски бриз по лицето и кожата на голите места на тялото, полепналите по пръстите на краката песъчинки. Усещането не го дразнеше, напротив — напомняше, че е жив. Ами да — жизнеутвърждаващо беше, никога не бе пропускал да го отбележи, дори и след толкова много години в занаята. Морето му даваше прехраната, защото то привличаше тълпите хора, а Гадателя просто ги причакваше да дойдат. И тази връзка с безбрежната водна шир се основаваше на далеч по-дълбоки причини от парите, които му осигуряваше. Точно така, в морето той разпознаваше нещо от своята собствена същност и природа, например във вкуса на потта си, истинско ехо от далечния му произход, а и от самото начало на всичко живо. И дълбоко вярваше в тезата, че човек, който не разбира зова на морето, е просто изгубен сам за себе си.

Палецът му експертно прехвърли банкнотите, устните безмълвно повториха сметката. Завърши, прибави сумата наум към настоящите си авоари и веднага я сравни с миналогодишната печалба за същия период. По-малка беше, както и тогавашната беше по-слаба от предишната година, за съжаление тенденцията си оставаше все същата. Днес хората бяха далеч по-цинични от преди. И те, пък и децата им все по-рядко заставаха пред непознатия дребен шоумен и второстепенната му — за тях — панаирджийски вид атракция. Налагаше се да работи все повече и по-усилено, а печалбата за беля постоянно спадаше, макар и не до такава степен, че да го откаже от избраната професия. И в края на краищата какво ли пък друго би могъл да работи? Да чисти масите по разни заведения, да обслужва клиенти може би? Да се цани например в Мики Ди за обща работа както някои от най-отчаяните му познати, дето бяха зарязали старите си начинания? За да стигнат до жалкото положение да носят мръсната посуда и да чистят след разни мяукащи бебешори и мърливи тийнейджъри? Тц, това Гадателя не го устройваше. Той вървеше по свой неотклонен път вече почти четирийсет години. И не се чувстваше зле, готов бе да си повярва, че ще го бива още известно време. Разбира се, като се приеме, че Онзи горе ще го пощади — онзи там високо, дето реално разполага с човешките съдбини. Мозъкът му все така сечеше като бръснач, пък и очите му си бяха на място зад стъклата на очилата в тъмните рамки. И все така добре виждаха всичко, дето трябва да съзреш и разпознаеш в поредния баламурник, че да припечелиш полагаемото и ежедневния хляб. Някои хора биха нарекли уменията му дарба, но той лично не мислеше така. То си беше сръчност, занаят, развиван и усъвършенстван години наред. Преди всичко беше наследство, може би по-точно казано, далечно наследен усет, качество добре развито в отколешните ни предци, сетне притъпено от постепенно създаваните удобства и охолството на модерния ни свят. А онова, което той все пак наистина притежаваше, бе първично, също както при природните стихии, при теченията, приливите и отливите на океана.