Читать «Спиращият войната» онлайн - страница 345

— Не винаги сме използвали алкохолна сукървица — каза Вашер. — С нея Пробуждането става по-лесно и е по-евтино, но не е единственият начин. Вярвам, че в представите на мнозина това е станало задължително. — Погледна отново Бога крал. — Би трябвало да можеш бързо да им впечаташ нова защитна фраза след това и да им заповядаш да спрат другата армия. Мисля, че тези мои „привидения“ ще се окажат… много ефикасни. Оръжията са буквално безполезни срещу камъка.

Сузеброн мълчеше.

— Те вече са твоя отговорност — заяви Вашер. — Използвай ги по-добре от мен.

Епилог

На другия ден армия от хиляда каменни войници се изсипа през градските порти и се втурна в бяг по широкия друм след Безжизнените, тръгнали в марш предния ден.

Вивена стоеше извън града, подпряна на крепостната стена и загледана след тях.

„Колко често стоях под погледа на Д’Денир, без изобщо да знам, че са живи и само чакат да им се Заповяда отново“, помисли тя. Всички твърдяха, че Миротвореца е оставил статуите като дар на хората, символ, който да им напомня да не тръгват повече на война. Винаги ѝ се беше струвало странно. Статуи на войници, за да напомнят на хората, че войната е нещо ужасно?

И все пак наистина бяха дар. Дарът, сложил край на Велебран.

Обърна се към Вашер, който стоеше до нея, с Нощна кръв в едната му ръка. Тялото му си беше върнало обичайната форма, с чорлавата коса и всичко останало.

— Кое беше първото нещо, което ме научи за Пробуждането? — попита тя.

— Това, че не знаем много ли? Че има стотици, може би хиляди Заповеди, които все още не сме открили?

— Точно това. — Тя се обърна и се загледа отново към Пробудените статуи в далечината. — Мисля, че беше прав.

— Мислиш?

Тя се усмихна.

— Наистина ли ще могат да спрат другата армия?

— Вероятно — отвърна Вашер и сви рамене. — Достатъчно са бързи, за да ги догонят — Безжизнените от плът няма да могат да се движат толкова бързо като тези с каменни крака. Виждал съм ги как се бият. Наистина е доста трудно да бъдат надвити.

Тя кимна и каза:

— Значи народът ми ще бъде спасен.

— Освен ако Богът крал не реши да използва Безжизнените статуи, за да го завладее.

— Казвал ли ти е някой някога, че си мърморко, Вашер? — изсумтя тя.

„Най-после някой да се съгласи с мен!“ — каза Нощна кръв.

Вашер се намръщи.

— Не съм мърморко. Просто не ме бива много с думите.

Тя се усмихна.

— Е, това е — въздъхна той и вдигна торбата си. — Сбогом.

Метна торбата на рамо и тръгна.

Вивена тръгна до него.

— Какво правиш? — попита той.

— Идвам с теб.

— Ти си принцеса. Остани с онова момиче, което управлява Халандрен, или се върни в Идрис, за да те провъзгласят като героинята, която ги е спасила. И едното, и другото ще ти даде щастлив живот.

— Не. Не мисля. Дори баща ми да ме приеме, едва ли ще мога вече да живея щастливо в разкошен палат или в кротко градче.

— Ще премислиш, като поживееш малко по пътя. Труден живот е.

— Знам. Но… всичко, което бях — всичко, което бях научена да правя — се оказа лъжа, загърната в омраза. Не искам да се връщам към нея. Вече не съм онази жена. И не искам да бъда.