Читать «Оковите на скръбта» онлайн - страница 263

Ето я. Монетата, която му беше дал просякът, блестеше на слабата светлина на звездите. Дрютън трябва да я беше открил в джоба му. Уакс протегна ръка, поколеба се за миг, после я взе и излезе навън сред мъглите.

„Възможно ли е?“, зачуди се той и вдигна монетата пред очите си. Два различни вида метал. Единият беше сребрист. Възможно ли беше да е никросил? Другият беше мед. Ферохимичен метал. Макар че шарката на лицето не беше същата, а и самата монета беше по-малка, не изглеждаше особено различна от медальоните на южняците.

Веднага, щом си го помисли — веднага, щом осъзна какво можеше да прави, — металоемът се задейства и той усети в себе си резерв, който можеше да използва. Възкликна от изненада.

Наричаха ги медноеми. Много специален вид ферохимични съдове. Съдове, които можеха да съхраняват спомени.

Той почерпи от него.

Мигновено се озова другаде. На голо поле, съвсем сам, посред прашна буря. Беше му трудно да гледа през очите на онзи, чиито спомен беше почерпил, защото той явно виждаше само с едното.

Другото беше цялото в синьо. Навсякъде имаше линии. Зрението на човек, в чието око има клин.

Фигурата прекоси самотната равнина, като подмина няколко земеделски полета с растения, оставени да загният, недоузрели, на суровия вятър. Пред него имаше град — или поне останките на такъв.

Чуваше как собствените му ботуши тропат глухо по прашасалите скали и виенето на вятъра, усети студа. Навлезе в града, покрай основите, белязани от отдавна догорелите пожари. Някак си знаеше, че обитателите му — както и тези на останалите села и градове, през които беше минал, — са разрушили стените на собствените си жилища заради отчаяната нужда от дърво за огнищата им.

По улицата лежаха голи трупове. Дрехите им също бяха изгорени, след като бяха замръзнали — заради време, което повечето хора биха усетили като съвсем слаб студ.

Пред него се извисяваше подобна на крепост каменна постройка. Дълга и тясна, тя му напомняше на нещо, което вече беше виждал — не Уакс, а мъжът, чийто спомен той изживяваше в момента. В съзнанието му проблесна образът на нещо безкрайно далечно, но избледня само след миг.

Пътникът продължи напред и прекрачи прага на една от къщите. Вратата също беше изгорена.

Вътре завари група хора, сгушени един до друг, за да се топлят, и увити в безполезни одеяла. Вече нямаше огън.

Бяха изгорили дори маските си.

Пътникът си проправи път сред тях. Някои явно се разтревожиха от присъствието му, но повечето продължиха да се взират напред с мътен поглед. В очакване на смъртта. Откри водачите им в средата на групата — старейшините, възрастни и с маски от плат на лицата. Единствените, които им бяха останали. Една престаряла жена го погледна и вдигна маската си.

Видя я в два свята едновременно — обичаен образ в единия, и синкави очертания в другия. Протегна ръка, хвана жената за рамото, коленичи и прошепна една-единствена дума.

Уакс се пробуди от спомена рязко, изпусна монетата и отстъпи назад, стреснат.

Тя издрънча тихо на земята и спря до единия му крак.