Читать «Повелителката на Авалон» онлайн - страница 32

Изведнъж всички застанаха нащрек. Не звук, а по-скоро някаква промяна, някакво трептене във въздуха ги накара да наострят уши. Все още цареше пълен мрак, но сенките наоколо като че ли не бяха вече толкова плътни и тежки. Нещо се раздвижи; чуха се стъпки. Някой отиваше към вратата.

— Чуйте! — вратата на залата се отвори широко. В мрака се очерта тъмносин правоъгълник от замръзналото от студ полунощно небе, осеяно със звезди. Отнякъде долетя песен — толкова тиха и нежна, сякаш пееха самите звезди.

… От мрака тук роди се светлината, проглеждаме и бяга слепотата, и сенките се крият в мрачината… Сега е час свещен, и Силата говори, Отива си нощта, огря зора простора…

Гауен не помръдваше, опитвайки се да разбере думите на песента. До него някой ахна и той се взря нагоре. На върха на Тор проблесна светлинка — съвсем мъничък, трептящ пламък, след миг последван от втори, после от трети. Момичетата зашушукаха и почнаха да сочат огньовете, но Гауен чуваше само песента:

В годишен кръг въртят се часовете, земята пак разчупи ледовете, загубеното в мрака с нова сила свети. Сега е час свещен, и Силата говори, отива си смъртта, огря зора простора…

Спирала от светлина се виеше надолу по Тор. Гласовете се чуваха по-слабо, когато шествието минаваше от обратната страна на хълма, и сетне отново се извисяваха с нова сила. Със същия трепетен копнеж, с който бе слушал християнските песнопения, Гауен се вслушваше в хармоничната мелодия. Но докато литургийното пеене на монасите звучеше като тържествено утвърждение на Божествения порядък, пеенето на друидите се разделяше на много различни мелодии, които се сплитаха и разплитаха в свободната и все пак неизбежна хармония на птича песен:

Загубеното щом завръща се отново, за радост и ликуване душата е готова, скръбта безсилна е със своята отрова. Сега е час свещен, и Силата говори — разтапя се ледът, огря зора простора…

Шествието на друидите беше вече толкова близо, че Гауен различаваше отделните фигури на мъже, понесли факли — дълга редица друиди в белите си ритуални одежди, която се виеше надолу по хълма. Гауен се олюля леко — музиката го носеше по вълните си.

… Благословена вест дочуха световете, във зимен мрак звезда на пролет свети, едничка истина ви носим, запомнете: Сега е час свещен, и Силата говори, отива си страхът зора огря простора…

Шествието на певците наближаваше. Начело вървеше белобрадият Куномаглос. Струпалите се на входа жени се разделиха, за да могат да влязат мъжете. Прорязаното от бръчки лице на престарелия Бранос сияеше от екстаза на музиката. Той срещна горящия поглед на Гауен и се усмихна.

„Аз ще стана бард“, каза си момчето. „Ще стана! Ще помоля Бранос да се заеме с обучението ми.“