Читать «Повелителката на Авалон» онлайн - страница 23

— Движете се тихо — каза Кралицата, когато стъпиха на брега, и ги поведе сред дърветата.

Дори сега, в началото на зимата, когато листата на дърветата бяха почти опадали, промъкването между дънерите и ниската растителност не беше никак лесно — още повече, че при всяка непредпазлива стъпка сухите клони изпукваха оглушително. Известно време Гауен бе толкова зает с опитите си да се промъква под дърветата, че не му минаваше през ума да запита къде отиват. Кралицата се движеше напълно безшумно, а и движенията на Сианна почти не предизвикваха шум. Караха го да се чувства като голям, тромав вол.

Кралицата вдигна ръка и Гауен спря, изпълнен с облекчение. Тя отмести внимателно клоните на една леска. Зад нея се виждаше малка ливада, където червеникави сърни пощипваха останалата тук-там трева.

— Трябва да наблюдаваш сърните и елените, Гауен, и да научиш техните нрави. През лятото няма да ги откриеш тук. Тогава се крият в гъсталаците, докато отминат дневните горещини, и излизат да пасат по здрач. Но сега знаят, че трябва да се хранят колкото е възможно повече, преди да дойде зимата. Едно от задълженията на всеки ловец е да изучи нравите на животните, които преследва.

Гауен се осмели да попита полугласно:

— Ловец ли трябва да стана, Повелителко?

Тя помълча, преди да отговори.

— Това, което ще вършиш, не е толкова важно — каза тя най-сетне, също толкова тихо. — Важното е кой си — това е нещо съвсем различно и тъкмо това ще трябва да научиш.

Сианна протегна малката си ръка и го дръпна до себе си в една вдлъбнатина в тревата.

— Ще наблюдаваме сърните оттук — прошепна тя. — От това място ще можем да виждаме всичко.

Гауен се отпусна мълчаливо редом с нея. Изведнъж близостта й го накара да почувства съвсем осезателно, че тя е момиче, при това негова връстница. Досега почти не бе виждал момиче на своята възраст, камо ли пък да го докосне. Ейлан и Кайлеан, които познаваше от раждането си, не бе възприемал точно като жени. Изведнъж го заляха спомени за неща, дочути оттук-оттам. Зашеметен от това ново усещане, той усети, че бузите му пламват. Притесни се ужасно и опита да скрие лицето си в хладната трева. Усещаше уханието на косите на Сианна, овлажнели от пот, и острата миризма на грубо обработената кожа, от която бе ушита дрехата й.

След малко Сианна го смушка и прошепна:

— Гледай!

През тревата към тях пристъпваше на високите си, стройни крака една кошута. Тя се олюляваше красиво на копитцата си, които изглеждаха прекалено малки, за да носят тялото й. На няколко крачки след нея вървеше недорасло еленче — бебешките му петна вече изчезваха по рошавата зимна козина. Малкото следваше майка си по петите, но в сравнение с нейната уверена грация походката му бе очарователно несръчна. „Ходи като мен“, каза си Гауен и се усмихна.

Той продължи да ги наблюдава, докато те се движеха — малкото неотлъчно зад майка си, която спираше от време на време, за да подуши миризмите, носени от вятъра. След това, сигурно подплашена от някакъв звук, който Гауен не можа да долови, кошутата вдигна рязко глава и побягна. Останало само в просеката, еленчето се закова на място. Постоя няколко мига съвсем неподвижно, сетне хукна подир майка си.