Читать «Горският храм» онлайн - страница 7

Имперската политика не допускаше млад воин да служи в легион, в който родният му баща е висш офицер. Затова и Гай беше трибун в легиона Валерия Виктрикс в Глевум и независимо от британската си кръв от най-ранно детство бе свикнал на желязна дисциплина, както подобаваше на сина на римски воин.

Досега старият Мацелий не бе облекчавал службата на сина си по никакъв начин. Но наскоро, по време на един незначителен граничен сблъсък, Гай бе ранен леко в крака; преди да се възстанови напълно, се разболя от треска и затова получи разрешение да замине за Дева и да остане там, докато оздравее. Щом се изправи на крака, бездействието в бащиния му дом започна да го дразни. Възможността да съпроводи мобилизираните мъже до мините му се бе сторила като приятна разходка.

Пътуването бе напълно спокойно; след като намусените работници бяха отведени до мините, Гай, комуто оставаха още цели две седмици отпуск, прие поканата на Клотин Албий, подкрепена и от нескромните погледи на дъщеря му, да остане още няколко дни, за да половуват. Клотин беше пристрастен към лова, а освен това Гай отлично разбираше, че престоят на сина на висш римски офицер под неговия покрив бе нещо много ласкателно. Гай бе приел философски ласкателствата, защото възможностите за лов бяха действително чудесни, а през останалото време се забавляваше много добре, като сипеше измислици пред дъщерята на Клотин. Само преди ден бе успял да убие сърна и беше много горд, че се справя с лекото си копие не по-зле, отколкото британците с техните оръжия, а сега…

Проснат в мръсотията на дъното на ямата, Гай бе изредил всички познати му ругатни по адрес на страхливия роб, който му бе предложил да му покаже пряк път от дома на Клотин право до големия римски път към Дева; ругал бе и себе си, че с цялата си глупост бе оставил онзи дръвник да кара колесницата; ругал бе заека или каквото там бе животното, претичало пред колесницата и подплашило конете; своя дял бяха получили и зле обучените животни, и отново дръвникът, който не бе успял да ги спре; проклинал бе мига, в който бе отслабил бдителността си и се бе озовал, зашеметен и почти в безсъзнание, на земята.

Действително бе силно зашеметен — защото, ако беше с ума си след падането, би си останал на мястото. Дори пълен глупак като неговия кочияш би успял да овладее конете след известно време и тогава щеше да се върне за него. Затова и проклинаше най-вече собствената си лудост — да тръгне из гората в опит да намери сам правия път. Кой знае колко се бе отклонил!

Колкото и да бе замаян от първото падане, болезнено ясно си спомняше внезапното подхлъзване и сгромолясването сред купища съчки и сухи листа, с които бе замаскирана ямата. Последното, което помнеше, бе как острият кол се заби в рамото му — след това бе загубил съзнание. Следобедът клонеше към своя край, когато Гай дойде на себе си и започна да оглежда раните си. Друг кол бе разкъсал прасеца му и бе отворил старата рана; беше ударил зле и глезена си и сега той бе подут така, че на дебелина бе колкото бедрото му — сигурно бе счупен или поне така го чувстваше. Обикновено Гай бе подвижен и гъвкав като котка и ако не бяха раните, би се измъкнал от ямата за минути; но сега бе толкова отпаднал, че не смееше да помръдне.