Читать «Планът на нашествениците» онлайн - страница 70

— О, стига си се будалкал! Ако наистина си чул думите, ще ми кажеш следващите изречения: „Казвам се Джордж…“

Хелър ми се усмихна.

— „Аз имам куче. То се казва Ровър. Харесваш ли кучета?“

Но не му беше интересно да играе на думи с мен. Взе втората касета и изслуша и нейния рев. Да му го „бибип“! Успяваше да научи всичко при тази скорост!

Останала без дъх, графиня Крек прошепна:

— Мигновено слухово възприятие и задържане в паметта. При свръхплътност на информацията.

Изгледах я.

— Че толкова рядко ли се среща?

— Не — отвърна тя. Изглеждаше зашеметена. — Всъщност… да, при такава скорост е твърде рядко. — Казах си, че тя май говори не на мене. — Слухът му е трениран да възприема и най-малките времеви интервали. — Гласът й наистина звучеше странно. — Никога не съм виждала някой да го прави толкова бързо. — Сякаш в този миг ме забеляза. Със страхопочитание в ярко блесналите си очи изрече: — Нали е прекрасен?

Отначало помислих, че смята таланта му за прекрасен. Но не, беше вперила очи в гръдния кош и ръцете му. Вярно, Хелър се отличаваше твърде с телосложението си, но видях и още нещо в погледа й. Въобще не схващах какво става. Би могло да се окаже прекалено опасно.

Хрумна ми хитра идея.

— Ами добре — казах, — щом може да учи толкова бързо, ще вземем плейъра и касетите в моята стая и той ще си учи там.

— Не! — кресна тя. После с напълно спокоен глас обясни: — Има нареждане да не се изнасят уреди оттук.

Слабичка измислица. Вземах си неща оттук и ги връщах когато си поисках.

Той прослуша четири касети. Станах и го тупнах по рамото:

— Това е всичко за днес. Трябва да ходим и на други места.

И почти насила го извлякох оттам. Не ми харесват неща, които не разбирам.

Глава пета

Използвахме транспортните тунели, за да се качим в най-високата кула на Спитеос. Беше след залез слънце, освен това върхът на кулата е покрит частично, така че не можеха да ни забележат от прелитащи над нас машини. Пронизаното от звезди пустинно небе се простираше като обсипан със скъпоценни камъни купол от хоризонт до хоризонт. Светлинките на „Лагер Твърдост“ примигваха под нас. Ох, хубаво е да подишаш чист въздух след цял ден сред задушаващите стени на Спитеос!

— Хелър — започнах, след като се настанихме в една амбразура, — налага се да поговоря с теб.

Виждах как пустинният ветрец роши косата му, но в слабата звездна светлина не различавах изражението на очите му. Стори ми се, че слуша внимателно.

— „Мисия Земя“ — продължих — има жизненоважно значение. Не мога да допусна нищо, което би застрашило изпълнението на получените от мен заповеди.

Не е нужно да казвам — не му споменах, че заповедите включваха и неговия провал. Но колкото и да е чудато такова чувство, в този момент се отнасях някак братски към него и каквото трябваше да му кажа, беше задължение на един младши офицер към друг, дори и да е неприятно.

— Ти си новак в тези игри на специални агенти и шпионаж. Аз съм твоят ръководител. Знаеш какво означава това. Аз съм човекът, който насочва твоите действия.