Читать «Планът на нашествениците» онлайн - страница 48

Намесиха се възразяващи гласове.

— Сър, не му обещавайте нищо!

— Ей, ти, по-добре започвай да говориш!

И подобни глупости.

В замаяния ми мозък изплува изпитаното и потвърдено правило на апарата: „Когато се съмняваш, излъжи.“

— Аз съм само куриер — измънках.

Буря от възмущение последва думите ми. Старшият офицер ги накара да млъкнат.

— Господин куриер — започна той с натежал от сарказъм глас, — Джетеро Хелър изчезна преди пет дни. Час след играта трябваше да присъства на купон по случай повишението на негов съкурсник от академията. Но той не се появи. А на думата му може да се разчита, той е боен офицер. Пратиха адютант да го покани отново. Претърсването на целия комплекс не откри нито следа от него, не са го викали и в щаба. Десет минути след като Хелър излезе от спортната зала, дежурният е забелязал в далечината черни камиони, напускащи района.

Олеле, казах си, този може да е капитан на боен кораб или какъвто ще, но да разпитва никак не го биваше. Той ми издаде всичко, което бяха научили! Освен това ми даде предостатъчно време да помисля. Всичко ставаше не по-трудно, отколкото да отворя едно спрейче под носа си.

— Полицията на флота го търси навсякъде от пет дни — продължи невежият офицер.

Спитеос беше в безопасност. Апаратът беше в безопасност. Мисията беше в безопасност. Какви аматьори само бяха тези типове от Космоса!

— Както и да е, вече могат и да не го търсят — казах им. Бях много доволен, че научих за издирването. Почти си струваше да отнеса боя, но трябваше да го прекратя. — Джетеро Хелър беше извикан за спешна консултация по въпрос, обсъждан във Великия съвет.

Това не ги спря. Но поне ги забави. Чуха се викове „Бре-бре!“, не ми повярваха. На някого хрумна светла мисъл, наведе се над мен и докато друг ме държеше, измъкна електронната ми карта от джоба.

— Отдел 451 на апарата! — това беше възглас на улучил ловец.

Последваха викове „Знаех си аз!“, „Къркачи!“ и хорово ръмжене. Щяха да ме нападнат отново, но вече знаех как да се справя с положението. Не ми пукаше, че мисията е секретна.

— Не ви е нужна тази карта — хладнокръвно им съобщих аз. — Нужни са ви заповедите в моята чанта. Сигурно е захвърлена някъде там. За съжаление, ако отворите чантата, ще трябва да се закълнете пред мен за опазване на държавната тайна. Но такъв е редът. Моля, вършете си работата.

Все още не ми вярваха. Откриха чантата — в окаяно състояние. Донесоха ми я да я отключа. Избъбрих в скоропоговорка клетвата за опазване на държавната тайна и всички казаха „Да“. Отворих чантата и им хвърлих заповедта от Великия съвет заедно с кадровата заповед за Джетеро Хелър.

Старшият офицер ги прочете. Някакъв млад гений от Разузнаването на флота ги спря да не предприемат нищо, взе двата документа и се отдалечи към един комуникационен пулт.

Върна се с изкривена от отвращение уста.

— За пръв път виждам нещо, свързано с къркачите, да е както трябва. Документите са истински. Ще трябва да пуснем този.