Читать «Пан Володиовски» онлайн - страница 323

Ни злато, ни сребро, мила, желая за подвизи смели в награда, с теб да живея, скъпа, желая дори гладен край крива ограда.

Но след някое време това движение започна да намалява и най-сетне престана напълно. Зацари тишина, прекъсвана само от далечните удари на кирките, които непрекъснато трошеха скалата, и подвикванията на стражата по стените. Тая тишина, светлината и великолепната нощ упоиха малкия рицар и Баша. Неизвестно защо им стана малко тъжно, макар и приятно. Башка първа повдигна очи към мъжа си и като видя, че зениците му са отворени, попита:

— Михалко, не спиш ли?

— Да се чудиш, но никак не ми се спи.

— А добре ли ти е?

— Добре. Ами на тебе?

Башка започна да върти светлата си главица.

— Ах, Михалко, толкова ми е хубаво. Ти чу ли какво пееше оня там?

И тя повтори последните думи на песента:

С теб да живея, скъпа, желая дори гладен край крива ограда.

Настана кратко мълчание, което прекъсна малкият рицар.

— Башка! — каза той. — Слушай, Башка!

— Какво, Михалко?

— Да си кажа правичката, ние се чувстваме страшно добре двамата и мисля, че ако единият от нас падне, другият ще тъгува безкрайно.

Баша отлично разбра, че когато малкият рицар казва: „Ако единият от нас падне“ — вместо „умре“ — има наум само себе си. Тя помисли, че той може би не се надява да излезе жив от тая обсада, че иска да я подготви за това нещастие, и страшно предчувствие сви нейното сърце, та скръсти молитвено ръце и каза:

— Михале, имай милост към себе си и към мене!

Гласът на малкия рицар беше леко развълнуван, ако и да говореше спокойно.

— Виждаш ли, Башка, ти не си права — каза той, — защото помислим ли разумно какво представя тоя временен живот? Защо да си блъскаме главата? Кой ще изпитва тук пълно щастие и любов, когато всичко е крехко като суха клечка?

Но Баша започна да се тресе от плач и да повтаря:

— Не искам, не искам, не искам!

— Кълна се в Бога, че не си права — повтори малкият рицар. — Виждаш ли, там горе, зад оня тих месец, е страната на вечното щастие. За него ми говори ти! Който се намери на онова поле, той ще си отдъхне като след дълъг път — и там ще се наслаждава спокойно. Когато ми дойде времето (а такава е съдбата на войника), ти веднага трябва да си кажеш: „Няма нищо!“ Ти просто си длъжна да кажеш: „Михал си отиде, наистина далече, по-далече, отколкото оттук до Литва, но няма нищо, защото и аз ще отида след него.“ Башка, хайде, тихо, не плачи! Който отиде пръв, той ще приготви жилище и за другия — ето, това е цялата работа.