Читать «Подозренията убиват» онлайн - страница 22

— Сега по-добре ли се чувстваш? — попита Дино жена си.

— Идеално — отговори тя.

— Достатъчно добре ли си, за да ми отговориш на един много важен въпрос?

— Съвсем добре съм. Какво толкова искаш да научиш?

— Искам да разбера: откъде си се сдобила с пистолет, по дяволите? — строго повиши глас Дино.

Мери Ан сърдито отмести поглед.

— Татко ми го даде.

— Взела си пистолет от баща си?!

Стоун знаеше, че бащата на Мери Ан е италианец, човек от старата школа, с много връзки, с широк диапазон от интереси в бизнеса — от легалния до този, който заобикаляше закона, притежаваше доста познати сред хората, които не се разделяха с пистолетите си.

— Да, взех го — озъби му се тя, — защото знаех, че ти няма да ми разрешиш да нося пистолет.

— О, чудесно — каза подигравателно Дино. — Като познавам баща ти, не бих предположил, че си е направил труда да ти извади разрешително за носене на оръжие.

— Ако искаш да знаеш, направи си този труд — отвърна му Мери Ан. — Щом не ми вярваш, виж разрешителното, в чантата ми е.

— Слава Богу, че не си се застреляла. Ти не умееш да боравиш с пистолети.

— Слушай, Дино, има ли смисъл да ти казвам, че ако нямах пистолет, сега щях да лежа просната долу на тротоара, наръгана с голям нож?

— Е, добре де, добре — примирително вдигна рамене Дино, след като видя, че не може да излезе на глава с нея този път. — Можеш ли да опишеш външността на нападателя си?

— Около четиридесетгодишен, към метър и седемдесет висок, жилав и със ситно къдрава коса, като на африканец.

— Чернокож ли е?

— Не, но косата му е такава, като на африкански евреин.

— Африкански евреин ли? Какво значи това?

— Така наричахме в гимназията еврейските момчета със ситно къдрави като на негри коси.

— А иначе приличаше ли на евреин?

— Не особено. Все пак беше с тъмна коса, почти черна.

— С какво беше облечен?

— Носеше шлифер, изглеждаше доста нов, разбираш ли? Без нито една гънка, все едно току-що го е взел от парно гладене.

— Нещо друго?

— Не, шлиферът му скриваше другите дрехи. Беше еднореден, това си спомням със сигурност.

Пристигнаха детективите Андерсън и Кели и Дино ги информира за последните събития.

— Анди, вземи телефона и се разпореди да пуснат бюлетин с описанието на престъпника до всички служби за издирване. Информирайте всички болници в Манхатън да очакват появата на лице с подобно описание, с рана от куршум в главата, по всяка вероятност — в лявото ухо. Непременно ги уведомете, че е въоръжен с нож, така че да действат много предпазливо. Не бих искал този тип да намушка някоя медицинска сестра.

Андерсън се отправи към телефона, а през това време Кели мълчаливо се опря на стената.

— Слава Богу, че детето е било на училище — промърмори сякаш на себе си Дино. После написа нещо в бе лежника си, откъсна страницата и я подаде на Кели. — Иди до това училище и прибери сина ми. Написал съм ти адреса. — Детективът тръгна незабавно. — Мери Ан, засега няма да мърдате никъде със сина ми, ако се налага, непременно да ви придружава полицай.

— Я стига, Дино — нацупи се тя. — Този тип няма да се върне. Няма чак толкова глупави крадци.