Читать «Изгубената империя» онлайн - страница 3

Клайв Касслер

Този отдясно заобиколи падналия си другар, свали рамо и се завтече напред като бик. Това, естествено, беше уловка. В едната си ръка бе скрил нож; хванеше ли го Джотун, щеше да замахне с острието. Джотун бързо отстъпи назад с левия си крак, сви го и скочи, като изпъна десния.

Уцели мъжа точно в лицето — влажно изхрущяха кости. Онзи падна на колене, поолюля се и заби лице в паважа.

Последният пак се разколеба и Джотун видя каквото чакаше: беше настъпил повратният момент, когато човек разбира, че ще умре, ако не вземе вярното решение.

— Тези двамата са живи — рече Джотун, — но ако не се обърнеш и не изчезнеш на мига, теб ще те убия.

Вдигнал ножа пред себе си, мъжът не помръдна.

— Стига бе, синко, плащат ли ти достатъчно за това?

Мъжът свали ножа. Преглътна с усилие, тръсна глава веднъж, обърна се и избяга.

Джотун — също. Бясно затърча по улицата, право към „Док Роуд“, после през ред жив плет и прекоси „Сейнт Андрюс“. Намери пряк път до два склада. Мина между тях, прескочи оградата, падна нескопосано, но се претърколи, стана и продължи, докато затропа по дърво. Доковете. Огледа се наляво, после надясно — само мъгла.

Накъде?

Обърна се, видя номера на сградата над главата си, после се завъртя на пети и изтича петдесетина метра на юг. Вдясно се плискаше вода. Сви натам. Изпречи му се тъмен силует. Помъчи се да спре, ала се блъсна в купчина сандъци, залитна настрани, но си върна равновесието. Скочи върху най-ниския сандък, подскочи към по-горния. Шест метра по-долу едва се виждаше водата. Погледна нагоре по реката, после надолу.

На двадесетина метра, зад един двукрил прозорец мъждукаше жълта светлина, а над нея, зад перилата на палубата — кабината на щурвала.

— По дяволите! — изруга той. — Да го вземат всички дяволи!

Корабът бавно се сля с мъглата и накрая изчезна.

Глава 1

Остров Чумбе, Занзибар, Танзания

Акулите се стрелкаха в периферното зрение на Сам и Реми Фарго, източени сиви силуети, от които двамата зърваха само перки с формата на ножове и махнали за миг опашки, преди да се скрият зад вихрушката пясък по дъното. Както обикновено, Реми не можеше да подмине възможността да снима и както обикновено накара Сам да застане отпред за мащаб, докато фокусира високоскоростния си подводен апарат върху лакомите хищници. Сам от своя страна се притесняваше не толкова от акулите, колкото от бездната зад гърба си, където пясъчното дъно стръмно се спускаше на петдесет метра в тъмните дълбини на Занзибарския канал.

Реми дръпна фотоапарата от лицето си, присви усмихнато очи зад маската и вдигна палец. Сам признателно заплува към нея. Заедно коленичиха в пясъка и загледаха представлението. Беше юли месец, а близо до танзанийския бряг това означаваше мусон — знак, че от югоизток се спуска Източноафриканското крайбрежно течение, докато стигне до южния нос на Занзибар, където се раздвояваше към сушата и към открито море. Това създаваше „хранителен канал“ за акулите в трийсеткилометровия канал между Занзибар и континента, тъй като малките рибки биваха изтласквани на север. Неустоим подвижен бюфет, както го наричаше Реми.