Читать «Изгубената империя» онлайн - страница 178
Клайв Касслер
— Току-що осъзнах нещо — рече Сам. — Колкото повече се потят ръцете ти, толкова повече се топи и солта под тях. Все по-малка възвръщаемост, биха казали финансовите експерти.
— Трябваше да те убия.
— Запомни си мисълта. След малко нищо друго няма да ти остане.
Лявата ръка на Ривера се изплъзна от ръба. За миг той се вкопчи с другата си ръка, забивайки нокти в земята, но се изпусна и започна да пада. Първо уцели един от каменните шипове, който раздра гърба му. Изпищя от болка, после продължи да пада надолу, удряйки глава в камък след камък, преди окончателно да изчезне от погледа на Сам.
Епилог
Реми влезе в солариума куцукайки и се отпусна на шезлонга до Сам.
— Трябваше да използваш бастуна поне още една седмица — каза той, без да вдига поглед от айпада.
— Не ми харесва.
Сам я погледна.
— А наричаш мен твърдоглав. Как е кракът ти?
— По-добре. Докторът каза, че след няколко седмици ще съм тип-топ. Предвид алтернативата, по-щастлива не бих могла да бъда.
— Под „алтернатива“ имаш предвид гладна смърт в кратера на угаснал вулкан?
— Именно.
Макар да нямаше опасност Реми да умре от кръвозагуба на острова, който нарекоха Чикомоцток, Сам знаеше, че рискът от инфекция и сепсис е съвсем реален. Имаше само две възможности: да чакат Селма да изпрати подкрепа, което тя със сигурност щеше да направи, но не се знаеше колко време ще отнеме молбата й да си проправи път през каналите на индонезийското правителство; или да остави Реми и сам да потърси помощ. В края на краищата, Реми, която добре познаваше съпруга си, го насърчи да й остави пистолета и да върви. За Сам остана единствено в коя посока да тръгне.
На следващата сутрин той се сбогува с жена си и се качи до ръба на калдерата, откъдето внимателно огледа хоризонта. Беше твърдо решен да поеме на юг, когато забеляза тънка струйка дим, издигаща се от гората на няколко километра на север.
Тичешком се спусна по склона, нагази във водата и плува осемстотин метра до брега. Тръгна на север и стигна до река. Последва я навътре към сушата, без да изпуска от очи дима, и се озова на малка полянка, в средата на която стоеше мъж със сафари елек и синя бейзболна шапка с логото на „Би Би Си“.
Като видя Сам да влиза в кадър, режисьорът на документалния филм извика: „Стоп!“ и поиска да знае кой е този дрипав негодник, който току-що му е съсипал снимките.
Два часа по-късно Сам беше отново при Реми, а след още един час на плажа кацна хеликоптерът на „Би Би Си“. На следващия ден бяха вече в Джакарта, а Реми — завита на сигурно в леглото.
— Трябва да вземем някои решения — каза Сам.
— Знам.
Двамата пазеха колосални тайни.
Предвид значимостта на това, което бяха открили през последните няколко седмици след импровизираното изваждане на камбаната на „Шенандоа“, те с шок осъзнаха, че никой, освен тях самите, Селма, Пийт, Уенди, професор Милхауп, професор Дайдел и Кид — никой друг не знае какво са намерили. Кануто с поплавъците в Мадагаскар продължаваше да седи на олтара си в пещерата на Лъвската глава; „Шенандоа“ още беше заровен в пролома на Пулау Легунди, погребан под четири метра пепел; статуетката на птицата малео беше грижливо прибрана в работния им кабинет; а ритуалната зала под калдерата си оставаше скрита и необезпокоявана.
