Читать «Изгубената империя» онлайн - страница 12

За Сам и Реми Занзибар (или Унгуджа на суахили) беше въплъщение на някогашна Африка. През вековете островът е бил управляван от военни диктатори и султани, търговци на роби и пирати; бил е щаб на търговски компании и поле за действие на хиляди европейски мисионери, откриватели и ловци на едър дивеч. Сър Ричард Бъртън и Джон Ханинг Спийк го бяха използвали като база за експедициите си към извора на Нил; Нехри Мортън Станли бе започнал знаменитото издирване на Дейвид Ливингстън от лабиринта на Стоун Таун; а според легендата капитан Уилям Кид бе плавал из водите около Занзибар и като пират, и като ловец на пирати.

Сам и Реми откриха, че тук всяка уличка и двор крие история, а всяка сграда има загадка за разплитане. Никога не си тръгваха от Занзибар без десетки скъпи спомени.

Когато спряха на паркинга, слънцето бързо захождаше, обливайки морето в златни и алени отблясъци. Във въздуха се носеше ароматът на стриди на скара.

— Добре дошли отново, мистър и мисис Фарго — поздрави ги портиерът и махна на двама помощници с бели сака, които бързо се приближиха и преместиха скутерите.

— Добър вечер, Абаси — отвърна Сам, като стисна ръката му. Реми получи топла прегръдка. Бяха се запознали с Абаси Сабале още при първото си посещение в Занзибар преди шест години и бързо се сприятелиха. При всяко идване вечеряха с него и семейството им поне веднъж. На лицето на Абаси винаги грееше усмивка.

— Как са Фараджа и децата? — поинтересува се Сам.

— Здрави и щастливи, благодаря. Ще дойдете на вечеря, докато сте тук?

— Не бихме го пропуснали за нищо на света — усмихнато рече Реми.

— Струва ми се, че вътре чакат — каза Абаси.

И наистина, от другата страна на вратата ги чакаше метр д’отелът, Елиму. Той също познаваше семейство Фарго от години.

— Радвам се да ви видя, радвам се да ви видя. Любимата ви маса с гледка към залива е готова.

— Благодаря — отвърна Сам.

Елиму ги поведе към една ъглова маса, осветена с червен газен фенер и заобиколена от двете страни от отворени прозорци, гледащи към водата. Под тях по улиците на Стоун таун започваха да светят лампи.

— Вино, нали? — попита Елиму. — Желаете ли меню?

— Имате ли още от онова пино ноар, „Шамони“?

— Да, реколти от 1998-а и 2000-та.

Сам погледна Реми и тя отговори:

— Още помня това от 1998-а.

— Както дамата желае, Елиму.

— Много добре, сър — рече той и изчезна.

— Красиво е — измърмори Реми, зареяла поглед в океана.

— О, да.

Тя се обърна към него, усмихна се и стисна ръката му.

— Слънцето малко те е хванало — отбеляза тя. По някаква причина Сам Фарго винаги изгаряше странно — днес се бяха зачервили само горната част на носа и връхчетата на ушите му. Утре щяха да бъдат бронзови. — Довечера ще те сърби.

— Отсега си ме сърби.

— Е, някакви предположения? — попита Реми, като разглеждаше ромбоидната монета.