Читать «Жътварите» онлайн - страница 19

Обаче в тукашното огледало се виждаше и увисналата кожа, и дълбоките бръчки около устата и очите. Хм… Развесели ли се, може да минат и за надиплени от усмивката, а? Но Уили Бру не беше от веселяците, усмихваше се рядко и си го знаеше. Пък и в днешно време има ли някакъв повод човек да се засмее?

По носа му аленееха пукнати капиляри — спомен от бурни младежки години, няколко зъба вече здраво се клатеха. Ето я и двойната гуша, появи се някак си неусетно.

Май наистина си изглеждаше на шейсет.

Във всеки случай поне зрението му си беше на място. За беля то помагаше по-лесно да констатира процесите на остаряването. Понякога се питаше как ли виждат себе си хората с влошено зрение? То е като специалните филтри в киното и фотографията, с чиято помощ снимат застаряващите звезди. Човек и трето око да извади на челото си, не вижда ли читаво, пак може да си внуши, че изглежда като Кари Грант.

Отстъпи крачка назад и огледа шкембето си. Обхвана го с две ръце и го повдигна, но в същия миг си каза, че така правят бременните жени. Сконфузен от мисълта, побърза да го пусне и изтри потни длани в панталоните, като че е извършил нещо мръсно. А коремът му беше голям още от млади години, сякаш консумираше само пици и бира. Не беше така, но пък водеше застоял живот. Арно, помощникът му в сервиза, имаше любима приказка — наричаше го „класическо обездвижване“. Но Уили не можеше да си представи, че ще хукне да тича за отслабване в еластичен спандекс екип, както правят разни ненормалници.

Изведнъж се сепна: какво му става, на връх рождения си ден виси в кенефа и разсъждава за дивотии! Май пиенето му е дошло в повечко.

По повод празника бе свалил гащеризона и облякъл официални дрехи. Но веднага се почувства некомфортно. Беше човек, роден да носи работен комбинезон. Широк в талията, да не го стиска; с множество джобове за куп полезни неща, пък и ръцете си да държи на топло. А най-важното бе, че с него не изглеждаше като лоена топка. Но щом свали гащеризона и облече празничните дрехи, те се впиха в тялото му като пиявици. Майната им, пък и всичко изпъкна, и шкембето, и задните части.

Сега носеше черни панталони и бяла риза, пожълтяла от старост. Сивото сако бе класическо по кройка, обаче и то — горкото — бе пределно овехтяло. Единственото ново по него бе елегантната вратовръзка — подарък от Арно. Поднесе му я с думите: „Честит празник, шефе! Няма ли да се пенсионираш, че да ми оставиш гаража?“ А беше скъпа — черна, копринена, с бродирани златисти фигурки. Не като ментетата в Китайския квартал и Малката Италия с надпис „Гучи“ или „Армани“ за леваците, дето всеки ги лъже. Хем скъпа, хем стилна. Дали я беше купил Арно, или някой му е дал акъл? Сигурно второто. Защото Уили знаеше какво държи помощникът му в гардероба — един костюм с една-единствена връзка, при това найлонова и зацапана с грес.