Читать «Белият път» онлайн - страница 252

Само че нещо изведнъж го задържало, някой дърпал краката му надолу, надолу… Опитал се да види какво е то, но там имало само водорасли, трева; започнал да рита, обаче онова нещо го държало здраво — клонки като вплетени около глезените му пръсти.

Ръце. Усещал ръце по себе си, а гласовете в главата му пищели, изпращали му противоречиви съвети, докато въздухът постепенно се свършвал.

Ръце.

Клонки.

Та това са само клончета…

Само че той пък усещал ръцете там долу… Чувствал дърпащите го пръсти, не го пускали, свличали го все по-надолу, викали го при себе си. Знаел, че го дебнат там — долу. Онези жени от дупките го чакат там…

Отгоре му паднала сянка. Кръв се леела от раната в главата, от носа и ушите му. Погледнал нагоре и видял жената — стояла на края на брега и го гледала, а до нея стърчала и главата на кучето, то се взирало в него с удивени очи. Сега слушалките не били на ушите, а висели около врата й. И Сайръс изведнъж разбрал: в тях звук не е имало още от мига, в който тя го усетила и започнала да го примамва навътре и все по-навътре в това коварно място. Не тресавище, а същински капан… Изгледал я умолително и отворил уста, искал да я помоли да го изтегли, да го спаси, но само изпуснал последния си въздух, а водата нахлула в устата му. Вдигнал ръка нагоре в сетен жаловит жест, но тя само поглаждала леко издутия корем, бавно, ритмично — изглежда, успокоявала растящото в утробата й същество. Защото то смътно долавяло ставащото във външния свят и се плашело от него. Лицето на жената било непроницаемо — по него не се четяло нищо. Нито съжаление, нито състрадание или срам, нито угризения или чувство за вина. Дори и гняв нямало. Безизразно лице, лишено от чувства, безмълвно — било по-страшно и от най-ужасяващата ярост, позната някога на Сайръс.

Отново потъвал, отново нещо го дърпало надолу. Давел се, водата изпълвала белите му дробове, болката в главата се усилвала, гласовете в нея се слели в непрестанно кресчендо, светлината бавно гаснела. Последното нещо, което видял, било бледото й, безмилостно лице, а тя все така нежно, грижливо поглаждала утробата си и нероденото в нея дете.

Епилог

Реките текат.

Приливът си отива, морето си прибира водите. На брега се събират птици. Тресавището е място за отдих и последно хранене, преди да отлетят към арктическите тундри, където ще гнездят, а отливът им е оставил богата трапеза. И ето ги, летят ниско, стрелкат се да хванат поредната хвърката гадинка, пикирайки над плитчините, а сенките им играят, отразени в безбрежния, подобен на разтопено сребро воден килим.

Чак сега, обръщайки се назад, осмислям ролята на водата във всичко онова, което се случи през тези години. Телата, захвърлени в Луизианските блата и мочури, затворени в петролни варели, хора живи, завинаги занемели, откъснати от света под тонове мълчаливо течаща вода. Заклано цяло семейство, останките заровени под купища окапали листа в изпразнен плувен басейн. Баптистите от Арустук, заровени край езеро, търпеливо изчаквали хода на времето, минаващите десетилетия, та земята да помръдне и да ги разкрие сама. Ади и Мелия Джоунс, едната убита край река, другата на два пъти посрещнала смъртта в замърсена с химически препарати и отрови затлачена подземна вода.