Читать «Белият път» онлайн - страница 251

Вдигнах ръка с пистолета, прицелих се. Също и Ейнджъл.

— Само ние ще знаем — тихо рече Ейнджъл. — Завинаги ще запомним.

Внезапно Фокнър понечи да налапа дулото, но го изпреварихме. Трите ни изстрела избумтяха почти като един, тялото на стария мъж подскочи, завъртя се и рухна.

Остана по гръб, вперил очи в небесата отгоре. От ъгълчетата на устата му потекоха тънки струйки кръв, а под тежките ни погледи очите му сякаш загубиха дар зрение и бавно се изпразниха от всякакво изражение. Отвори, сетне затвори и пак отвори уста. Опитваше се да каже нещо, преглътна и успя да оближе част от кръвта с език. Погледна ме, раздвижи пръсти с усилие.

Клекнах край него, бавно, внимателно.

— Твойта кучка пукна — прошепна и склопи очи завинаги.

Изправих се и се огледах. По клоните на околните дървета кацаха гарвани, множество черни птици, постепенно отрупваха короните.

Сайръсовата уста пресъхвала, вече бил съвсем близо до мишената — на не повече от десетина метра. Прокарал пръст по острието и наблюдавал как кучето се дърпа и бърза пред господарката си. Сигурно са го привличали криещите се в тревата птички и дребни гризачи. Сайръс не разбирал защо тя изобщо завързала кучето. Само да го пусне! — заканвал се той и клател глава. Няма да й помогне, ама хич!

Седем, шест метра — само още няколко крачки… Жената навлязла в друга горичка, точно на брега на езерце. А малко по-нататък вече започвала значително по-голяма и гъста гора, разположена в северната част на тресавището. Изведнъж женската фигура пред него изчезнала, прикрили я дърветата. Тогава Сайръс чул звъна на клетъчен телефон и се затичал — колкото го държат краката, а те го болели силно. За миг скъсил разстоянието, влязъл в горичката и първо зърнал кучето — завързано за загнилия ствол на паднало дърво. То изгледало Сайръс удивено, сетне видяло нещо зад него и весело се разлаяло.

Сайръс се обърнал, а пънът го треснал право в лицето, разчупил му носа и го отхвърлил назад. Опитал се да вдигне ножа, получил нов удар на същото място, болката направо го заслепила, още по-силно залитнал назад. Усетил празнота под себе си и неволно вдигнал ръце в надежда да се залови за нещо, защото разбрал, че пада. Стоварил се с плясък във водата, потънал, сетне изплавал и се опитал да се върне към брега, но просто не бил създаден за плуване. Замахнал с ръка да загребе, но паниката буквално го подлудила — водата отдолу му се сторила бездна бездънна. То дъното в Скарбъровското тресавище е на различна дълбочина, най-често от метър и половина до два и четирийсет, обаче през дъждовния сезон водите прииждат и на места дъното отива на четири-пет метра. Сега Сайръс не намирал дъното с крака.

Все пак успял да приближи брега, но последвал още един удар по главата и тогава усетил, че нещо в нея сякаш се пречупва. Енергията изтичала от тялото му, напускала го, губел сили, крайниците отказвали да му се подчиняват. Потъвал бавно и след малко усетил, че краката му нагазват в тинята и водораслите, допират отдавна потънали клони. Тогава инстинктивно започнал да се бори за живота, запляскал с ръцете, започнал да изплава отново, вече виждал повърхността.