Читать «Белият път» онлайн - страница 18
Джон Коннолли
Луис насочва оръжието право в лицето на падналия. Дребния закрива лице с дясната ръка.
—
— Ти си участвал лично.
Дребния енергично клати глава.
— Не съм! Не е вярно! Бях там, но с пръст не съм го пипнал, ето на — честен…
— Тц. Не ме лъжи в лицето, просто си кажи истината. Не знаеш ли приказката: признанието облекчава душата?
Луис отмества пистолета и стреля. Върхът на обувката на левия крак на кръчмаря мигом изчезва, летят пръски кръв, парченца кожа. Том реве с все сила, докато пистолетът описва дъга и се насочва към десния му крак. Бълва думите си, сякаш жлъчката му е избила в устата:
— Спри, моля те! Боже господи, как само боли! Прав си, ние го направихме. Съжалявам, дето участвах. Ние тогава бяхме млади, неопитни, откъде да знаем? То наистина сторихме ужасен грях! Сега ми е ясно…
Очите му молят, болката и ужасът в тях излъчват ням зов за милост.
— … и ден не е минал, без да съм мислил за онази нощ. Какво си мислиш? Че не съжалявам за стореното ли? Че всеки ден не живея с вина и угризения?
— Тц — казва Луис. — Не живееш. И не мисля.
— Недей така — почти се разплаква Том и вдига ръка към другия. — Не ме убивай! Ще намеря начин да компенсирам за стореното. Моля те!
— Аз знам един сигурен начин за компенсация — изрича Луис.
И Том Ръдж предава Богу дух.
В колата разглобяват пистолетите, внимателно избърсват частите с чисти парцали. Сетне потеглят и ги разхвърлят по поляни и оврази, потоци и рекички по пътя си. Но не проронват и дума, докато не са минали доста голямо разстояние. Барът остава на множество километри и доста време зад тях.
— Как си? — пита Луис.
— Някак си изтръпнал — отвръща Ейнджъл. — Не и в гърба. Гърбът направо ме боли.
— Какво ще кажеш за Бенсън?
— Той едва ли беше най-виновният, но така или иначе го убих.
— Напълно са си заслужили онова, което получиха.
Ейнджъл маха с ръка, едва ли е нужно да допълва нещо, което вече няма нито значение, нито смисъл. Но все пак казва:
— Не ме разбирай погрешно. Аз проблем никакъв нямам с онова, което направихме там. Убих го, ама ако искаш да знаеш, от това не ми е станало по-добре. Проблемът е друг: аз не него исках да пречукам. Когато дръпнах спусъка, все виждах едно друго лице. На онзи, проповедника. На Фокнър.
Сетне известно време мълчат. Колата лети, встрани бягат полята, нощта ги прави черни. На леко светлеещия хоризонт се мяркат силуетите на опустели къщи с кухи черупки.
Пръв проговорва Ейнджъл.
— Птицата трябваше да го убие още тогава — когато имаше тази възможност.
— Може би.
— Тук няма никакво може би. Трябваше да го отнесе и край.
— Той не е като нас. Той е прекалено чувствителен, прекалено много мисли.
Ейнджъл дълбоко въздъхва.
— Чувствата и мисленето не са все едно и също. Този стар шибаняк така и няма да изчезне сам. А си остава голяма заплаха за нас — докато е жив.
Луис мълчаливо кима с глава в мрака.
— Той здраво ми подряза кожата. Заклел съм се това повече да не ми се случва, знаеш ли? Никога. И от ничия ръка.
Минава малко време, Луис тихо казва:
