Читать «Белият път» онлайн - страница 16

Гневът ще се излее върху черния, който се осмелява да го заплашва в собственото му заведение.

— Длъжен си да обясниш какво правиш тук! — Дребния с мъка потиска яростта си и гласът му потреперва.

Луис се усмихва.

— Организирам изкупление — отвръща той.

Часът е девет и петнайсет, жената се изправя. Децата я наричат мама Луси, но тя им е баба, макар че няма и петдесетина години и е съвсем младолика, все още красива. Очите й са млади, по лицето почти няма бръчки. Другите са в кухнята, в стаята при нея е само едно седем или осемгодишно момче, вече доста високо и едро за възрастта си. Радиото свири музика на Беси Смит, песента е блус и се нарича „Плачещата върба“.

Мама Луси е боса, носи само нощница и шал на врата, но прекрачва прага, слиза по трите стъпала и поема през двора с внимателни, сякаш мерени стъпки. Подире й върви малкият, нейният внук.

— Мамо Луси, какво има? — пита той, но тя не му отговаря.

По-късно Луси ще му разкаже за съществуващите едни в други светове, за вселени във вселените, за места, където мъртвите и живите са разделени само от една тънка ципа и могат да общуват, да се докосват. Ще му разкаже и за разликата между създанията на светлината и мрака, за бродещите нощем отвъдни сенки, за зова на мъртвите, изискващи обет за възмездие от живите.

Ще му говори за онзи неведом път, по който вървим ние всички, път еднакво споделен от живи и мъртви.

Но сега тя се гуши в шала и върви все по-бързо към края на гората. Там спира и се ослушва, загледана в горския мрак под тъмната нощ. Луната се е скрила, но между дърветата изведнъж лумва огън. Сякаш небесата са се разтворили и изпуснали метеор; вече близо до земята, той пламти, но и тъмнее, гори, но топлина няма, а в същото време в сърцевината му нещо искри и изгаря.

И когато момчето поглежда в очите й, то вижда човека факла.

— Вие Ерол Рич помните ли го? — пита Луис.

Онези мълчат, а в лицето на Клайд Бенсън заиграва мускулче.

— Питах, помните ли Ерол?

— Не те разбираме за кво говориш, момче — обажда се Хоуг. — Явно ни бъркаш с некои други.

Пистолетът в ръката на Луис леко трепва, подскача. Кръв избликва от дупката отляво в гърдите на Хоуг. Той прави стъпка назад, залита, сетне пада тежко възнак, понесъл със себе си един от столовете пред бара. Лявата му ръка се опитва да вземе нещо незнайно от пода, сетне се отпуска, тялото замира.

Клайд Бенсън се разплаква и тогава настъпва голямата дандания.

Дребния изчезва зад тезгяха — клекнал е и ръцете му трескаво търсят скритата под мивката рязана пушка. Бенсън рита стола пред себе си, блъска Ейнджъл и хуква. Стигнал е тоалетната, когато ризата на лявото му рамо се подува леко и обагря в червено на две места, но той успява да мине през задната врата и потъва в мрака. Ейнджъл, който е стрелял, поема по следите му.

Навън щурчетата ненадейно са занемели и тишината като че знаменателно свидетелства за едно: и живата, и мъртвата природа еднакво са изчаквали събитията в бара като неизбежно, та макар и закъсняло развитие на нещата. Бенсън, невъоръжен и ранен, е успял да стигне до далечния край на паркинга, когато другият с пистолетите го настига и препъва. Клайд забива нос в земята и тя попива шуртящата от него кръв. Опитва се да лази към високата трева, но правият го рита в ребрата и принуждава да се обърне по гръб. Остра болка отнема дъха на Бенсън и той затваря очи. Когато ги отваря, право в лицето го гледа окото на циклоп. Ама не е око, а дулото на пистолет в ръката на онзи с шарената риза.