Читать «Лицето на измамата» онлайн - страница 172

— Не ми допада, но така е по-добре, отколкото да се преструвам, че не виждам.

— Мисля, че би понесла почти всичко, за да запазиш Джо в живота си. Всеки друг може да си отиде от него, но Джо трябва непременно да остане. Питала ли си се някога защо?

— Той ми е приятел.

Бони се засмя.

— Боже мили, колко си твърдоглава. Е, мисля, че твоят „приятел“ скоро ще бъде тук.

Младата жена се помъчи да овладее обхваналото я вълнение.

— Откъде знаеш? Чула си го от вятъра, предполагам. Или ти го е казала някоя от светкавиците, които раздираха небето снощи?

— Знаеш ли, Джо прилича на бурята. Пълен е със светкавици… Понякога връхлита и след това се успокоява. Интересно. Не се ли радваш, че идва?

О, Боже, да види отново Джо…

— Как бих могла да се радвам за нещо, като не знам дали е вярно? Вероятно просто гадая защо досега нямам вести от него.

— Вярно е. — Момичето се намръщи на замъка си. — Иска ми се да имах знаменца за бойниците. Помниш ли миниатюрното знаменце, което направи за замъка ми в Пенсакола? Откъсна парченце от червената плажна кърпа.

— Помня.

— О, добре, мисля, че и така е хубав.

— Прекрасен замък — промълви треперливо Ив.

— Не ставай сантиментална.

— Не ставам сантиментална. Всъщност замъкът ти има нужда от поне още една куличка. А къде ти е подвижният мост?

Бони отметна назад глава и се засмя.

— Следващият път ще се справя по-добре, обещавам, мамо.

— Ще останеш ли?

— Докато и ти. Но май вече започваш да се отегчаваш.

— Не. Чувствам се по-доволна от всякога.

— Постъпи така, както ще бъде най-добре за теб. — Бони скочи на крака. — Хайде, ще те изпратя донякъде. Логан е замислил прекрасна вечер за двама. — Очите й блеснаха. — Би трябвало да те направи още по-… доволна.

— Как ще вървя с теб до къщата, след като дремя под тази палма?

— Човек може да направи всичко насън. Сигурна съм, че ще го обясниш като сомнамбулизъм или някоя подобна глупост. Хайде, мамо, ставай!

Ив се изправи, изтупа пясъка от шортите си и тръгна надолу по брега.

— Ти си сън, скъпа. Знам го.

— Така ли? Утре, като се върнеш тук, приливът ще е съборил пясъчния ми замък. — Усмихна й се. — Но няма да рискуваш да дойдеш тази вечер, нали?

— Бих могла.

Момичето поклати глава.

— Не си готова. Но започвам да се надявам…

— Трябва ли да се почувствам поласкана от това? Наистина би било лошо, ако…

— Виж онази морска чайка. — Бони бе вдигнала очи към небето; лицето й бе озарено от усмивка, а червеникавите й коси блестяха на слънцето. — Забелязала ли си как махат с криле, все едно че чуват музика? Каква песен чува в момента тази чайка според теб?

— Не знам. Рахманинов?

— Не е ли красива, мамо?

— Красива е.

Бони вдигна една мидена черупка и я запрати далеч в морето.

— Добре, задай ми този въпрос, за да приключим и да започнем да се забавляваме.

— Не знам за какво говориш.

— Мамо!

— Не е редно. Трябва да те заведа у дома.

— Знаеш какъв ще бъде отговорът ми. Някой ден няма да ме попиташ и аз ще знам, че си се излекувала. — Бони хвърли още една черупка във водата и после се обърна усмихната към Ив. — Но си давам сметка, че трябва да го направиш сега, затова, питай ме, мамо.