Читать «Подменена орис» онлайн - страница 16

— Ки, къде сме?

— В аварийна капсула и чакаме Съвета да ни прибере.

— Аварийна капсула ли? — Тя се мръщи. — От какво се е наложило да се спасяваме?

— Струва ми се, че по-скоро те искаха да се спасят от нас.

— Ти ли ме приспа? — Тя търка очите си с юмрук, първо лявото, а после дясното. — Ти ми даде чая.

— Не знаех, че в него има нещо. — Лъжа добре, и то без да ми мигне окото. Тя не би приела истината за това, че желаех да я отдалеча от семейството си толкова силно, колкото и Акос. Мама каза, че Исае ще се опита да убие Айджа, както направи с Ризек, и аз не бях склонна да рискувам. Не искам пак да го изгубя въпреки сегашното му коравосърдечие. — Мама ги предупреди, че ще се опиташ да убиеш и Айджа.

Исае изругава.

— Оракули! При цялата лоялност, която майка ти показва към собствения си канцлер, цяло чудо е, че им даваме гражданство!

Няма какво да отвърна. Тя е досадна, но ми е майка.

Продължавам:

— Те те качиха в капсулата и аз обявих, че тръгвам с теб.

Белезите по лицето ѝ застиват, а челото ѝ се набръчква. Тя ги трие с ръка понякога, когато смята, че никой не я гледа. Твърди, че това помага на кожата да се опъне, за да може един ден пак да движи тези части на лицето си. Така поне казал докторът. Веднъж я попитах защо е оставила белезите да зараснат, вместо да си направи възстановителна операция на Отир. Не е като да няма средства. Тя ми отговори, че не искала да се отърве от тях, че ѝ харесвали.

— Защо? — казва сега след дълго мълчание. — Те са твоето семейство. Айджа ти е брат. Защо ти е притрябвало да идваш с мен?

Хората казват, че е лесно да дадеш честен отговор, но изобщо не е така. Въпросът ѝ има много отговори и всичките са верни. Тя е моят канцлер, а аз няма да се опълча срещу Тувхе като брат ми. Държа на нея като приятелка, като… каквито и да сме една за друга. Тревожа се за дивата мъка, която видях у нея, преди да убие Ризек Ноавек, а и отсега нататък тя ще има нужда от помощ, за да прави това, което е необходимо, а не това, което утолява жаждата ѝ за мъст. Списъкът продължава и аз избирам отговор, който хем е правдив, хем искам тя да го чуе.

— Ти ме попита дали можеш да ми имаш доверие. Е, можеш. С теб съм, независимо от всичко. Чуваш ли?

— Мислех, че след като ме видя… — Спомням си как ножът, с който промуши Ризек, пада на пода, и отпъждам спомена. — Мислех си, че няма да поискаш да се приближиш до мен.

Онова, което тя стори с Ризек, буди у мен не отвращение, а тревога. Пукната пара не давам, че той е мъртъв, но живо ме интересува това, че тя бе способна да го убие. Обаче не се опитвам да ѝ го обясня.

— Той уби Ори — казвам аз.

— Точно като брат ти — прошепва тя. — Двамата са я убили, Киси. Нещо не е в ред с Айджа. Видях това в главата на Ризек точно преди…

Задавя се и не довършва изречението.

— Знам. — Хващам ръката ѝ и силно я стискам. — Знам.

Исае се разплаква. Отначало с достойнство, но после звярът на скръбта взима връх, тя хлипа и дращи с нокти по ръцете ми, за да се спаси от него. Но аз знам, знам по-добре от всеки друг, че спасение няма. Скръбта е смазваща.