Читать «Пътуване към Сарантион» онлайн - страница 40

— Но не аз съм поканеният. Ти си. Поименно. Дори да исках да замина. А не искам.

Марциниан, доста нехарактерно за него, каза нещо мръсно, включващо анатомията на Криспин, бога на гръмотевиците на басанидите и мълния.

Криспин примига.

— Ще почнеш да се упражняваш да говориш като мен, така ли? — Каза го, без да се усмихне. — Това вече съвсем ще обърне нещата, нали?

Лицето на възрастния мъж се зачерви.

— Не се опитвай дори да се преструваш, че не искаш да заминеш. Защо се престори, че не знаеш за храма им? Всички знаят за Въстанието на победата и пожара в Сарантион.

— А ти защо се престори, че не си ти?

Последва кратко мълчание. Възрастният мъж извърна очи към далечните гори.

— Марциниан, не искам да замина. Не е преструвка. Не искам нищо да правя. Знаеш го.

Приятелят му се извърна към него.

— Точно затова трябва да заминеш. Ти си твърде млад, за да спреш да живееш, Гай.

— Те бяха по-млади и не го искаха. Но спряха.

Каза го бързо, грубо. Не беше подготвен за думите на Марциниан. А трябваше да е подготвен, заговореше ли се за такива неща.

Беше тихо. Божието слънце червенееше на запад, готово да поеме пътя си през дългия мрак. В храмовете из цяла Батиара предвечерните ритуали скоро щяха да започнат. Синята луна се бе извисила над източните гори. Все още нямаше звезди. Иландра беше умряла, като повръщаше кръв, цялата покрита с черни отоци, които се пръскаха. Като рани. Момичетата. Момичетата му бяха умрели в мрака.

Марциниан смъкна смачканата си шапка. Косата му беше сива, почти бяла, обгръщаше плешивината му като венец. Каза съвсем кротко:

— И ще ги почетеш трите, като направиш същото? Още ли да сквернословя? Не ме карай. Не го обичам. Това писмо от Сарантион е дар.

— Тогава го приеми. Тук почти привършихме. Остава всъщност само бордюрът и излъскването, а после зидарите могат да довършат.

Марциниан поклати глава.

— Боиш ли се?

Веждите на Криспин се сбраха, щом се намръщи.

— Приятели сме от много време. Моля те, не ми говори по този начин.

— Да, приятели сме от много време. Други не бяха и няма да бъдат — неумолимо отвърна Марциниан. — Един на всеки четирима умря тук предното лято, след същия брой по-предишното. Казват, че другаде били и повече. Едно време антите почитаха мъртвите си със свещи и заклинания. И според мен все още го правят, в храмовете на Джад вместо в дъбови гори и по кръстопътища, но не… Гай, не като ги следват в смърт приживе.

Щом свърши, Марциниан наведе глава и замачка шапката в ръцете си.

Един на четирима. Две лета поред. Криспин го знаеше. Гробната могила зад тях бе само една от многото. Домове, цели квартали на Варена и други градове на Батиара все още стояха пусти. Самият Родиас, така и не възстановил се след разоряването от антите, бе кух, форуми и колонади екнеха от празнота. Казваха, че Върховният патриарх там, в своя палат, крачел сам из коридорите нощем и говорел с духове, невидими за хората. С чумата идваше лудостта. А и една кратка, дивашка война беше избухнала между антите също така, когато крал Хилдрик умря и остави само едно дете — дъщеря. Стопанствата и нивите навсякъде бяха изоставени, прекалено големи бяха, за да могат да ги обработват останалите живи. Имаше слухове как деца били продавани в робство от родителите си поради липса на храна и дърва за огрев през зимата.