Читать «Бог на императори» онлайн - страница 3

В този случай можеше да се очаква лекарите да бъдат изгорени живи на погребалната клада на Великия цар.

Онези, на които се предлагаше лекарски пост в двора, с цялото съпътстващо го богатство и слава, знаеха това много добре. Ако царят беше издъхнал в пустинята, неговите лекари — тримата в тази стая, както и останалите в Кабад — щяха да са сред почетните опечалени от жреческата каста на траурните ритуали пред Святия огън. Сега беше друго.

Последвалият лекарски консилиум до прозореца мина шепнешком. Всички бяха обучени от своите наставници — преди много време за всекиго от тримата — на спокойно и невъзмутимо поведение в присъствието на пациента. При сегашните обстоятелства това спокойствие бе демонстрирано неубедително. Един по един те се проснаха пред болничното ложе, изправиха се, отново докоснаха черната стрела, китката на царя, челото му, погледнаха го в очите, които бяха отворени и гневни. Един по един изрекоха разтреперани онова, което трябваше да изрекат:

— С това страдание не ще се боря.

Когато и третият лекар изрече тези слова и отстъпи колебливо назад, в стаята настъпи тишина, въпреки че между запалените светилници и гаснещия пламък в огнището се бяха побрали десетима мъже. Вятърът отвън бе задухал отново.

В това безмълвие се чу дълбокият глас на самия Ширван, тих, ала отчетливо ясен, богоподобен. Царят на царете каза:

— Те не могат да направят нищо. Изписано е на лицата им. Устните им са сухи като пясък от страх, мислите им са като подет от вятъра пясък. Представа нямат какво да правят. Махнете тримата от очите ни и ги убийте. Те са безполезни. Сторете това. Намерете нашия син Дамназес и да бъде набучен на кол сред пустинята, да го изядат зверовете. Майка му да бъде дадена на дворцовите роби в Кабад за тяхно удоволствие. Сторете това. След това идете при нашия син Мураш и го доведете тук при нас. — Ширван замълча да си поеме дъх, да потисне унизителната слабост, причинена от болката. — Доведете ни също жрец с жарава от Святия огън. Изглежда, ще умрем тук, в Керакек. Всичко, което става, е по божествената воля на Перун. Анахита очаква всички нас. Писано е и се пише. Сторете всичко това, Мазендар.

— Съвсем без никакъв лекар ли повече, велики господарю? — попита със сух глас, със сухи очи ниският пълничък везир.

— В Керакек? — с горчивина и гняв каза Царят на царете. — В тази пустиня? Помисли къде сме. — Докато говореше, от мястото, където го бе пронизала боядисаната в черно стрела, оперена с черни пера, се стичаше кръв. Брадата на царя се бе слепила от собствената му съсирваща се тъмна кръв.

Везирът сведе смирено глава. Изведоха от стаята осъдените лекари. Те тръгнаха покорно, без никакви молби за пощада, без възражения или съпротива. Слънцето вече беше подминало най-високата точка от пътя си и започваше да се спуска. Беше зимен ден в Басания, в една далечна крепост край пясъците. Времето се движеше; каквото имаше да става, отдавна беше написано.

Някои хора намират понякога ненадейно кураж, изненадват самите себе си, променят хода на своя живот и на времето. Мъжът, който се смъкна на колене до ложето и опря чело в застлания с килим под, беше военачалникът на укреплението Керакек. Благоразумието, деликатността, чувството за самосъхранение му диктуваха този ден да запази мълчание сред коварните опасни придворни. След време нямаше да може да обясни защо е проговорил. Щеше да трепери като в треска, когато си спомняше всичко това, и да пие вино до забрава дори и в ден на въздържание.