Читать «Времето на близнаците» онлайн - страница 4
Маргарет Уэйс
Сегашната й одежда бе бяла, както подхождаше на една жрица на Паладин и съвсем проста, макар и ушита от фин плат. По нея нямаше нищо друго, освен златния колан, който опасваше тънкия й кръст. Единственото й украшение бе медальонът на Паладин, изобразяващ Платинения дракон. Косите й бяха покрити със свободна бяла качулка, която подчертаваше мраморната гладкост и студенина на лицето й.
„Тя като че ли е от мрамор, помисли си Астинус, с едно-единствено изключение — мраморът може да бъде затоплен от слънцето.“
— Здравейте, Преподобна дъще на Паладин — каза той и затвори вратата след себе си.
— Здравейте, Астинус — отвърна Кризания от рода Тариниус, ставайки на крака.
Когато жрицата тръгна към него, прекосявайки малката стая, Астинус донякъде с учудване забеляза бързината и широката крачка на почти мъжката й походка. Тя изглеждаше в странно несъответствие с изяществото на чертите й. Ръкостискането й също беше здраво и силно, нетипично за палантийските жени, които рядко се ръкуваха, а когато го правеха, подаваха само върховете на пръстите си.
— Благодаря ви, че ми отделихте от ценното си време, за да играете роля на неутрална страна по време на тази среща — каза Кризания хладно. — Зная, че не обичате да се откъсвате от проучванията си.
— Стига да не се пилее време, аз нямам нищо против — отговори Астинус, докато държеше ръката й и я изучаваше съсредоточено. — Трябва да призная обаче, че изпитвам известно негодувание.
— Защо? — Кризания се вгледа в неостаряващото лице на мъжа с искрено недоумение. След това изведнъж разбра и се усмихна — хладна усмивка, която не придаде живот на лицето й повече, отколкото лунната светлина на снега. — Вие смятате, че той няма да дойде, нали?
Астинус изсумтя и пусна ръката на жената, сякаш напълно бе изгубил интерес към самото й съществуване. Той се извърна, тръгна към прозореца и насочи взора си към Палантас, чиито снежнобели сгради блестяха под слънчевите лъчи със смайваща красота с едно-единствено изключение. Една сграда оставаше недокосната от слънцето дори и в най-ясните дни.
Именно върху тази постройка Астинус бе спрял погледа си. Тя се издигаше в самия център на великолепния красив град. Кулите й от черен камък се виеха към небето, а наскоро възстановените с магия минарета проблясваха в кървавочервено под залязващото слънце. Цялостното впечатление от нея беше, като че изгнили, мъртвешки пръсти стърчат нагоре от земята на неосветено гробище.
— Преди две години той влезе в Кулата на върховното чародейство — каза Астинус със спокойния си, равен глас. Кризания застана до него пред прозореца. — Промъкна се там в най-тъмна доба, когато единствената луна на небето беше онази, която не хвърля никаква светлина. Премина през Шойканската гора — пояса от прокълнати дъбови дървета, до който не смее да се доближи никой смъртен, дори и представител на кендерите. Наближи голямата врата, където все още виси тялото на онзи зъл магьосник, който с предсмъртния си дъх проклел Кулата, скочил през един висок прозорец и се нанизал на острите железа на портата, превръщайки се в неин страховит страж. Но когато
