Читать «Времето на близнаците» онлайн - страница 2
Маргарет Уэйс
Бертрем мина с тихи, отмерени стъпки по великолепния килим от агнешки кожи върху мраморния под и спря пред голямото писалище от полирано дърво. Без да пророни нито дума, той остана загледан в ръката на историка, която вещо направляваше пачето перо върху пергамента, изписвайки с него равни и сигурни линии.
— Какво има, Бертрем? — попита Астинус, без да престава да пише.
Застанал пред него, Бертрем насочи вниманието си към буквите, които макар и обърнати наопаки, бяха добре очертани, ясни и лесни за разчитане.
— Кризания от рода Тариниус е тук, за да се срещне с вас, Господарю. Тя твърди, че я очаквате… — Гласът на Бертрем заглъхна до шепот. Естетът бе впрегнал цялата си смелост, за да стигне толкова далече.
Астинус продължи да пише.
— Господарю — поде плахо Бертрем, потръпвайки заради дързостта си. — Аз… ние сме в затруднение. В края на краищата тя е Преподобна дъщеря на Паладин и аз… реших, че е невъзможно да не я допусна. Какво да…
— Отведете я в личните ми покои — каза Астинус, все така пишейки, без да вдига глава.
Езикът на Бертрем залепна за небцето му и за кратко той остана безсловесен. Буквите изплуваха една след друга изпод перото върху белия пергамент.
— Рейстлин Маджере! — ахна Бертрем и силната изненада и ужас отвързаха езика му. — Нима ние ще допуснем…
Този път Астинус ядосано вдигна глава, а по челото му имаше бръчки на раздразнение. И когато перото му спря неспирното си дращене по пергамента, в стаята настъпи дълбока и необикновена тишина. Бертрем пребледня. Лицето на историка беше красиво, неотразяващо времето и годините. Но нито един от онези, които го бяха виждали, не можеха да го съхранят в паметта си. Те запомняха единствено очите — тъмни, съсредоточени, знаещи, постоянно подвижни и неизпускащи нищо очи. Тези очи можеха също да внушават идеята за огромно нетърпение, напомняйки на Бертрем, че времето лети. Дори докато двамата разговаряха, часовникът на историята тиктакаше и цели минути бяха останали недокументирани.
— Простете ми, Господарю! — Бертрем се поклони с дълбоко благоговение и припряно заотстъпва назад, затваряйки тихо врата на кабинета след себе си. Веднъж озовал се навън, той попи лъсналата си от потта, бръсната глава и тръгна бързо надолу по тихите, мраморни коридори на Великата библиотека в Палантас.
Астинус спря на входа на личните си покои и задържа погледа си върху жената, която седеше вътре.
Разположена в западното крило на Великата библиотека, стаята на историка беше малка и подобно на всички други стаи в него, бе пълна с книги от всякакъв вид, с всевъзможни подвързии, наредени по лавиците на стените. Именно заради безбройните томове в това жилищно крило, тук се носеше лека миризма на плесен като в мавзолей, който е бил запечатан от векове. Обзавеждането беше оскъдно и примитивно. Дървените и красиво издялани столове бяха твърди и неудобни за седене. Ниската маса до прозореца беше без абсолютно никаква украса или предмет върху нея, а студената й черна повърхност улавяше светлината на залязващото слънце. В стаята цареше съвършен порядък. Дори цепениците за вечерния огън — в този далечен северен край през късните пролетни нощи бе доста хладно — бяха наредени толкова добре, че приличаха на погребална клада.
