Читать «Войната на близнаците» онлайн - страница 242

— Въведете го.

В стаята влезе млад мъж. Беше покрит с прах, а бузите му бяха зачервени от студа. Той хвърли изпълнен с копнеж поглед към огъня, ала пристъпи към едрия войн, за да му предаде известието.

— Не, давай, стопли се — махна към огнището Карамон. — Поне някой да има полза от този огън. И без друго имам чувството, че новините ти няма да бъдат особено радостни.

— Благодаря, сър — кимна с благодарност младежът. Той се приближи до пламъците и протегна ръце към тях. — Новините са следните: хълмистите джуджета са заминали.

— Заминали? — подскочи изумено генералът. — Заминали къде? Не и обратно към…

— Поели са към Торбардин. — Пратеникът се поколеба. — И, сър, рицарите са с тях.

— Но това е пълна лудост! — Юмрукът на Карамон се стовари върху масата, разпращайки навсякъде дървени фигурки и навити карти. Лицето му бе почервеняло. — Брат ми — процеди.

— Не, сър. Очевидно е работа на дюлърите. Инструктираха ме да ви дам това. — Той измъкна един свитък от пояса си и го връчи на едрия войн, който бързо зачете:

Генерал Карамон,

Току-що получих известие от шпионите на мрачните джуджета, че портите на Торбардин ще се отворят, когато прозвучи сигналната тръба. Планираме нападение. Тръгваме по изгрев, за да стигнем там, когато слънцето залязва. Съжалявам, но нямаше време да ви информираме предварително. Бъдете сигурен, че ще получите своя дял от плячката, дори и да пристигнете твърде късно. Нека пламъкът на Реоркс блести върху брадвите ви.

Регър Огнената Наковалня

Спомените му мигом го върнаха обратно към опръсканото с кръв парче пергамент, което бе държал в ръка преди толкова много време. Магьосникът те е предал…

— Дюлъри — рече навъсено. — Шпиони да, но не и за нас! Предатели да, но не и на собствения си народ!

— Капан! — възкликна Гарик и скочи на крака.

— А ние се хванахме в него като проклети зайци — измърмори Карамон, замислен за един друг заек. В спомените му Рейстлин още веднъж освобождаваше животинчето. — Пакс Таркас пада. Не е голяма загуба. Винаги могат да си го върнат. Особено ако отбраната му е изклана. Хората ни дезертират, хората от равнината си тръгват. А сега пък джуджетата атакуват сами Торбардин. Дюлърите ги следват. А когато тръбата даде знак…

Точно в този момент прозвуча чистият звук на тръба. Карамон трепна. Дали го чуваше в действителност или просто образите от въображението му бяха решили да оживеят в кървав кошмар? Имаше чувството, че присъства на самото място: дюлърите лекичко се присламчват и се смесват с редиците на хълмистите джуджета, ръцете внимателно обвиват дръжките на брадвите, чуковете се издигат…

Повечето от хората на Регър така и нямаше да получат шанс да разберат какво се е случило, малцина биха имали възможността да се защитят.

Сякаш чуваше виковете, тропота на подковани ботуши, дрънченето на оръжията, грубите викове и гърлените предсмъртни писъци. Беше толкова реално, толкова невероятно реално…

Изгубен в странното си видение, Карамон едва успя да забележи как лицето на Гарик силно пребледнява. Младият рицар измъкна меча си и скочи към вратата с вик, който моментално върна генерала към действителността. Завъртя се точно навреме, за да види как по коридора към тях нахлува черна вълна от атакуващи джуджета. Проблесна стомана…