Читать «Войната на близнаците» онлайн - страница 215

Дюлърът се усамоти и веднага се зае да рови из торбичките. Така или иначе в него бяха попаднали и по-ценните неща. Джуджето притисна всичко до гърди и се върна в дъното на килията, за да се похвали на приятелчетата си, които веднага посегнаха към торбичките и започнаха да изсипват съдържанието им пред себе си.

Тас въздъхна с облекчение и се отпусна с омекнали крака върху студения каменен под. Всъщност въздишката му бе резултат по-скоро на напрегнато облекчение. Беше сигурен, че веднага щом торбичките престанеха да ги интересуват, джуджетата щяха да стигнат до идеята, че няма да е зле да претърсят и тях двамата.

„А ще им бъде далеч по-лесно да ни ограбят, ако сме трупове, разбира се“ — помисли си той, което пък го наведе на още едно неочаквано заключение.

— Гнимш! — разбърза се той. — Магическото устройство! Къде е?

Гномът мигна и потупа един джоб на кожената си престилка, след което поклати глава. Потупа друг и измъкна от него дървена линийка и парченце въглен. Позволи си за момент да ги изучи подозрително, ала след като установи, че нито едно от двете не е магическото устройство, ги върна обратно там, откъдето ги бе взел. Тас вече сериозно обмисляше дали да не го сграбчи за гушата, когато с тържествуващ вик Гнимш се наведе към ботуша си и го извади от там.

По време на предишното им затворничество, гномчето бе сполучило отново да сгъне машинарията. Сега тя по-скоро приличаше и имаше размерите на най-обикновен медальон, вместо на интригуващ и дори красив скиптър.

— Пази го от тях! — предупреди го Тас. Той погледна крадешком към дюлърите и откри, че все още бяха заети да се боричкат над онова, което бяха намерили в торбичките му. — Гнимш — прошепна, — това чудо ни помогна да се измъкнем от Бездната и успя да ни отведе право при Карамон, защото е ка-каликаквототаммувикаш специално за онзи, на когото го е дал Пар-Салиан. Разбираш ли, не искам отново да ни прехвърля през времето, но мислиш ли, че, примерно, може да ни послужи за едно съвсем дребно скокче встрани оттук? Ако Карамон наистина е генерал на това място, сигурно армията му не е много надалеч.

— Каква страхотна идея! — очите на гнома засияха. — Минутка, нека помисля…

Ала бе прекалено късно. Тас усети нечие докосване на рамото си. Кендерът се обърна, а сърцето му подскочи в гърлото му, като се постара да залепи върху лицето си онова, което се надяваше да бъде Мрачното Изражение на Закоравял Убиец. Очевидно успя, защото дюлърът, положил ръката си върху рамото му, отскочи ужасено и в желанието си да го избегне едва не се прекатури през глава.

Забелязал, че това джудже е поне наполовина по-младо от предишния му нападател и че в очите му все пак се забелязва някакъв проблясък на здрав разум, Тас въздъхна и се отпусна. От своя страна, видял, че кендерът няма да го изяде жив, дюлърът престана да трепери и го погледна обнадеждено.

— Какво? — попита на джуджешки Тас. — Какво искаш?

— Дойди. Ти дойди — даде му знак дюлърът и заотстъпва, без да престава да му прави знаци, за да го успокои.