Читать «Войните ги започват неудачниците» онлайн - страница 3

— Какво искат от мен? — попита най-накрая момчето. — Аз не желая война.

— За съжаление, появата ти е достатъчен повод. Великите Домове няма да чакат да пораснеш, да се научиш да управляваш силата си и да ги унищожиш. Те ще се постараят да го направят първи. Ти на тяхно място би постъпил точно така.

Любомир потрепери:

— Аз не съм на тяхно място.

— Това не е важно. Хилядолетията преследване са изострили инстинкта ни за самосъхранение и ние усещаме заплаха най-добре от всички на този свят. Предсказано е, че ти ще възродиш нашата империя. Зеленият Дом ще се възправи, и Танцуващият Жерав ще разпери криле над всяко ъгълче на Земята. За останалите Велики Домове това означава смърт.

— Аз нося война, — тихо произнесе момчето. — Аз нося смърт на Великите Домове.

До този момент той рядко се беше замислял за предназначението си, и суровите думи на жената го разтърсиха. Сърцето на Вестителя заби по-силно.

— Предсказано е ти да поведеш похода. — Тя отново се усмихна. Весело, съвсем истински. — Имаш велико бъдеще, Любомир, велико предназначение.

— Излиза, че те имат повод да ме убият.

— За убийство винаги се намира повод, — отсече жената. — Не се безпокой. Великият дом Люд може да пази тайните си, а в краен случай ще те защитим, докато не укрепнеш.

— Аз съм Вестителят, — твърдо произнесе момчето.

Сърцето му се успокои и сега биеше с бавни, тежки удари.

„Вестителят!“

Прекрасните очи на жената яростно пламнаха. За първи път от десет хиляди години сред людите се беше родил мъж с магически способности, и то точно сега. Тя беше още толкова млада, пълна със сили, имаше толкова планове, толкова идеи…

— Имам подарък за теб, Любомир. — Жената се изправи и позвъни с малко златно звънче.

Тя бързо се взе в ръце. Беше разбрала още при първата им среща, че зверчето чувства и най-малките промени в настроението, и беше станала много внимателна.

На подноса, който държеше появилата се фрейлина, лежеше тънък златен обръч, украсен с голям изумруд.

— Това е твоята първа корона, мой малък принце.

Жената сама сложи украшението на наведената глава на Любомир и нежно го целуна по челото, а ароматът на жасмин отново го обгърна. Беше почти щастлив. Подозренията, които му беше внушила жрица Ярослава, се разсеяха.

— Днес за първи път ще видиш поданиците си, Вестителю.

— Няма да ги разочаровам.

— Ваше Величество, — вратата се открехна, — време е.

Прекрасната Всеслава, Кралица на Великия Дом Люд, върховна жрица на Зеления Дом и пазителка на Кладенеца на Дъждовете, за последен път погледна отражението си и леко кимна на момчето:

— Очакват ни, Вестителю.

Тронната зала на Зеления дом блестеше с безсмислена крещяща пищност, която е свойствена за тържествените, но съвсем ненужни мероприятия. Наистина, да почувства това можеше само постоянен посетител. А тези, които рядко присъстваха на големите кралски приеми и простосмъртните, които не познаваха тънкостите на етикета, щяха да бъдат потресени от великолепния интериор. Тъмнозелената мозайка на пода плавно преминаваше в меките маслинови тонове на драпираните с коприна стени, прорязани от ярките мълнии на устремените към високия таван малахитови колони. В специални цветарници покрай стените цъфтяха гъсти храсти и създаваха в залата неповторим аромат на упоителна свежест, а огромният полилей от планински кристал с помощта на многобройни бра заливаше помещението с ослепително ярка светлина. Кралският трон, елегантен, украсен с огромни изумруди, се намираше на невисок подиум, а точно зад него, на голям щит беше разперил изящно криле Танцуващият Жерав — гербът на Великия Дом Люд.