Читать «Ключът на Лъжеца» онлайн - страница 2

Ниският се засмива — остър звук, който би могъл както да убива птици в полет, така и да накара клон да разцъфти.

— Аз те призовах! — казва високият, стиснал зъби, като че ли още се напряга да задържи другия на мястото му, макар че ръцете му са отпуснати край тялото.

— Хубав номер, Келем.

— Познаваш ме?

— Аз познавам всички. — Остра усмивка. — Ти си порталният маг.

— Ами ти?

— Икол. — Дрехите му се променят в парцаливо жълто-синьо каре, докато преди са били с червени лилии на сив фон. — Олик. — Пуска една усмивка, която ослепява и реже. — Локи, ако така ти харесва.

— Ти бог ли си, Локи? — У Келем няма и следа от хумор, само властност. Властност и върховна и ужасна съсредоточеност в сивите като камък очи.

— Не. — Локи се завърта към вратите. — Но се знае, че много лъжа.

— Аз призовах най-могъщия…

— Човек не винаги получава каквото иска — произнася Локи почти напевно. — Но понякога получава от каквото се нуждае. Ти получи мен.

— Ти си бог?

— Боговете са скучни. Стоял съм пред трона. Один седи там, старият едноочко, и гарваните шепнат в ушите му. — Локи се усмихва. — Винаги гарваните. Забавно.

— Имам нужда от…

— Хората не знаят от какво имат нужда. Та те почти не знаят какво искат. Один, бащата на бурите, бог на боговете, суров и мъдър. Но преди всичко суров. Ще ти хареса. И гледа — непрестанно гледа — ах, какви неща е виждал само! — Локи се завърта да обхване стаята с очи. — А аз, аз съм просто един шут в чертозите, където е сътворен светът. Палувам, шегувам се, спретвам някой номер. Не съм особено важен. Представи си обаче… ако аз дърпах конците и карах боговете да танцуват. Ами ако в самата сърцевина на нещата, щом се заровиш достатъчно надълбоко, разбулиш всяка истина… ами ако в центъра на всичко това… има лъжа, като червей в сърцевината на ябълка, навит като Ороборус, тъй както тайната на хората се свива в центъра на всяко твое късче, колкото и тънко да режеш? Това не би ли била чудесна шега?

Келем се намръщва при тези безсмислици, после тръсва глава и се връща към целта си.

— Аз сътворих това място. От своите провали. — Посочва към вратите. Тринайсет, наредени една до друга по стените на иначе голата стая. — Това са врати, които не мога да отворя. Можеш да си тръгнеш оттук, но никоя врата не ще се отвори, докато и последната не бъде отключена. Аз го направих така. — Една-единствена свещ озарява помещението, пламъкът ѝ танцува, докато обитателите му се движат и сенките им подскачат по неговата мелодия.

— Че защо ще искам да си тръгвам? — В ръката на Локи изниква бокал, сребърен и преливащ от вино, тъмно и червено като кръв. Той си сръбва глътчица.

— Заповядвам ти в името на дванайсетте архангели на…

— Да, да. — Локи отхвърля заклинанието с махване на ръка. Виното потъмнява още повече, докато не става толкова черно, че привлича окото и го ослепява. Толкова черно, че среброто губи блясъка си и се разяжда. Толкова черно, че не е нищо друго освен отсъствие на светлина. И изведнъж се превръща в ключ. Ключ от черно стъкло.