Читать «Ключът на Лъжеца» онлайн - страница 5

— Хедвиг ван Сорен? — В очите на Астрид се четеше убийство.

Продължих да отстъпвам. Може да бях цяла глава по-висок от нея, но тя все пак си беше едра жена със здрава десница.

— О, не бива да вярваш на улични приказки, скъпа. — Дръпнах един стол между нас. — Съвсем естествено е ярл Сорен да покани един принц на Червения предел в замъка си, щом разбере, че съм в града. Хедвиг и аз…

— Хедвиг и ти какво? — Тя също стисна стола.

— Ъъъ, ние… Ами всъщност, нищо. — Затегнах хватката си върху стола. Ако го пуснех, щях да ѝ предоставя оръжие. Дори в тази тежка ситуация в ума ми нахлуха видения за Хедвиг: брюнетка, много красива, с порочни очи и всичко, което би могъл да желае един мъж, натъпкано в дребно, но съблазнително тяло. — Беше само едно голо запознанство.

— Трябва да е било много голо запознанство, щом ярл Сорен е свикал хората си, за да те отведат при него за правосъдие!

— О, мамка му! — Пуснах стола. „Правосъдие“ на север обикновено означава да ти потрошат ребрата и да ги изтръгнат от гърдите ти.

— За какво е целият този шум? — обади се сънен глас зад мен.

Обърнах се и видях Еда боса на стълбите, увита в спалните ни кожи. Отдолу стърчаха тънки крачета, а отгоре — млечнобели рамене, върху които се сипеше светлорусата ѝ коса.

Обръщането ми беше грешка. Никога не сваляй очи от потенциален враг. Особено след като си му предоставил оръжие.

— Кротко! — Една ръка се опря в гърдите ми и ме бутна обратно на пода, който лепнеше от мръсотия.

— Какво… — Отворих очи и видях някой надвесен над мен. Някой едър. — Ох! — Някой едър, който ръчкаше с непохватни пръсти едно страшно болезнено място над скулата ми.

— Просто вадя треските. — Някой едър и дебел.

— Разкарай се от мен, Тутугу! — Помъчих се отново да се надигна и този път успях да седна. — Какво стана?

— Удариха те със стол.

Изстенах.

— Не помня стол, само… ОХ! Какво правиш бе? — Тутугу изглеждаше твърдо решен да щипе и ръчка най-болезнените части от лицето ми.

— Може да не помниш стола, но в момента вадя парченца от него от бузата ти — така че не мърдай. Не искаме да развалим тази красива физиономия, нали?

След тези думи се постарах да стоя неподвижно. Вярно е, красивата външност и титлата са най-големите ми предимства и не горях от желание да ги загубя. За да отвлека ума си от болката, се опитах да си спомня как съм стигнал дотам, че да ме пребият със собствените ми мебели. Пълна мъгла. Имах само някакви смътни спомени за пронизително пищене и крясъци… как ме ритат, докато лежа на пода… бегъл образ, зърнат през премрежени очи, на две жени, които си тръгват ръка за ръка: едната дребна, бледичка, млада, другата висока, златокоса, около трийсетгодишна. Никоя от тях не се обърна.

— Готово! Ставай. Това е най-доброто, което мога да направя засега. — Тутугу ме дръпна за ръката и ме вдигна на крака.

Стоях, олюлявах се и ми се гадеше, мъчеше ме махмурлук, може би все още се чувствах мъничко пиян и — да не повярваш — леко възбуден.