Читать «Стоманени сънища» онлайн - страница 6

Щом маската падна, горестен, далечен шепот възкликна „Този не е от Покорените!“.

Гарваните се разкрещяха продрано. Дали спореха, или се караха?

— Кой си ти? Какъв си? Откъде идеш? — попита водачът.

Раненият не отговори. Може би нямаше сили. Или не знаеше езика. А може би не бе лесно да го прекършиш.

И мъченията не изтръгнаха отговор от него.

Инквизиторът метна мъжа върху купа дърва и махна с ръка. Дървата пламнаха. Дънерът пазеше с копието жертвата си да не избяга. В горящия мъж сякаш се таеше бездънен кладенец от енергия.

Тук бе замесена магия.

Горящият мъж бе от Господарите на сенките — Лунна сянка. Войската му възтържествува край Стормгард, ала собствената му участ бе безславна.

Шествието продължи чак след като Господарят на сенките изтля, а огънят се превърна в пепел и тя изстина. Дънерът я събра и по пътя я разхвърли — шепа подир шепа.

Мъжът, пронизан от стрела, се люшкаше подир дънера. Най-отзад вървяха жребците.

Гарваните продължаваха да патрулират. Веднъж някаква едра твар, прилична на котка, се приближи твърде много до тях и те пощуряха. Дънерът стори нещо мистично и черният леопард се отдалечи разсеяно.

V

Крехка фигура в пищни черни доспехи се гърчеше диво. Един труп се строполи от затисналия я куп мъртъвци. Промяната в тежестта й позволи да се измъкне изпод камарата. Свободна, тя полежа неподвижно няколко минути, дишайки тежко в гротескния си шлем. После седна.

След минута фигурата се освободи от ръкавиците и изпод тях се показаха нежни ръце. Тънки пръсти разкопчаха закопчалките на шлема и той също падна.

Дълга черна коса заструи около лице, което би спряло дъха на всеки мъж. Вътре в цялата тази грозна черна стомана се криеше жена.

Трябва да опиша всичко това по този начин, защото изобщо нямам никакъв спомен за него. Спомням си мрачен сън — кошмар за една черна жена с вампирски зъби. Нищо друго. Първият ми ясен спомен е как седя до купчина трупове с шлема си в скута. Дишах тежко и съвсем смътно осъзнавах, че някак съм се измъкнала изпод тях.

Вонята на хиляди жестоко изкормени тела тегнеше във въздуха, подобно миризмата на най-голямата и най-гадната помийна яма в света. Това бе мирисът на бойното поле. Колко пъти го бях вдъхвала? Хиляди. И все още не можех да свикна с него.

Догади ми се, ала не изкарах навън нищо. Бях се изповръщала в шлема си, докато труповете ме притискаха. Смътно си спомнях как се ужасих, че ще се удавя в собственото си повръщано.

Разтреперах се. Сълзите ми потекоха — парливи, горещи сълзи на облекчение. Бях оцеляла! Преживяла съм безкрайни векове повече от смъртните, но не бях загубила и капка от желанието си за живот.

Щом задишах по-спокойно, се опитах да се сетя къде се намирам и какво правя там — освен, че оцелях.

Последните ми ясни спомени не бяха приятни. Спомнях си как разбрах, че ще умра.

Не виждах ясно в тъмното, но нямаше нужда да виждам, за да разбера, не сме изгубили битката. Ако Отрядът бе успял да обърне хода й, Знахаря отдавна щеше да ме е намерил.