Читать «Слънцето на Бреда» онлайн - страница 98

— No quarter!… No quarter!

Бяха останали живи само двама от офицерите, които се втурнаха да бягат нагоре по насипа, възползвайки се от това, че нападателите се бяха струпали настървено върху полковника. Единият умря след няколко крачки, нанизан на една пика. Другият, с израненото лице, стигна, препъвайки се, до знамето, наведе се да го вземе, изправи се отново и дори успя да направи три-четири стъпки, преди да падне, надупчен като решето от пистолетни и мускетни изстрели. Пряпорецът пак лежеше на земята, но никой отгоре не тръгна към него. Всички бяха твърде заети да обсипват с дъжд от куршуми англичаните, които се впускаха да се катерят нагоре, готови да прибавят към тялото на полковника още един трофей — знамето. Аз самият, без да преставам да разпределям барута и куршумите, чиято наличност застрашително намаляваше, се възползвах от промеждутъците, за да зареждам и стрелям понякога иззад кошовете, с аркебуза, оставен от Ривас. Зареждах го неумело, изглеждаше огромен в ръцете ми и риташе като муле, та едва не откачаше рамото ми. При все това произведох не по-малко от пет-шест изстрела. Мятах унцията олово в дулото, натъпквах усърдно барута и после промушвах шнура в спираловидната тръба, като се мъчех да захлупя легенчето при раздухването на фитила, както толкова пъти бях виждал да го правят другите. Изцяло бях погълнат от грохота на битката, зашеметен от барутния дим, който ме обгръщаше като черен и лютив облак, и дразнеше очите, носа и устата ми. Писмото на Анхелика де Алкесар беше под дрехата, до гърдите ми.

— Ако се измъкна оттук — изсумтя Гароте, пълнейки забързано аркебуза, — не се връщам във Фландрия, та ако ще на ръжен да ме въртят.

Междувременно сражението при укреплението и на дигата продължаваше. Когато видя как бягат хората на капитан Фениче, който загина при портата, изпълнил с чест дълга си, началник-щабът Карлос Рома, мъж на място, сам грабна щит и шпага и застана на пътя на бегълците в опит да ги върне в битката. Осъзнаваше, че ако успее да спре нападателите, имайки предвид, че дигата, по която те идваха, беше тясна, щеше да стане възможно те да бъдат изблъскани назад по нея. При едно струпване там, всъщност щяха да се бият само намиращите се най-отпред. Така постепенно силите в тази част се изравниха. А италианците, съвзели се и с възроден боен дух, се сражаваха като лъвове около началник-щаба — трябва да отбележа, че хората от тази народност се сражават не по-зле от всички останали, стига да имат желание и мотив — като запращаха англичаните от стената надолу, пресичайки цялата им атака.

При нас нещата вървяха по-зле. Стотина англичани, много настървени, заплашваха да достигнат насипа, падналото знаме и кошовете на редута, възпрепятствани единствено от огъня на нашите аркебузи, които бълваха куршуми на по-малко от двадесет стъпки и го правеха безспир.