Читать «Слънцето на Бреда» онлайн - страница 9

Но да се върнем към Оудкерк. След като войникът си замина, аз се отдалечих от площада и тръгнах да търся капитан Алатристе. Намерих го жив и здрав, да се грее заедно с останалите от отделението си край малък огън, в задния двор на една къща, която гледаше към пристана на канала в близост до градската стена. На капитана и другарите му бе възложено да атакуват тази част на градчето, с цел да опожарят лодките на кея и да завземат задната порта, като по този начин отцепят отстъплението на неприятелските войски от областта. Когато го открих, остатъците от овъглените лодки пушеха на брега на канала, а върху дървения под на кея, по дворовете и къщите личаха следите от скорошната битка.

— Иниго — каза капитанът.

Усмихваше се уморено и малко разсеяно, с онзи поглед, който се отпечатва във войнишките очи след тежко сражение. Поглед, който ветераните от легионите наричаха „последната картина“ и който за времето, прекарано във Фландрия, се бях научил добре да разграничавам от всеки друг. Беше поглед, изразяващ изтощение, примирение и страх, поглед на човек с опрян в гърлото нож. Този поглед оставаше в очите, след като преминеха всички други и точно с него ме гледаше капитан Алатристе в момента. Отдъхваше, седнал на пейка, подпрял лакът на една маса, изпънал левия си крак, сякаш го болеше. Високите му до коленете чизми бяха целите в кал, на раменете си имаше наметната разкопчана дреха, кафеникава и мръсна, под която можеше да се види късият елек от биволска кожа. Шапката му лежеше на масата, до един пистолет — забелязах, че е стреляно с него, — до колана с шпагата и дагата.

— Ела при огъня.

Подчиних се с удоволствие, като оглеждах труповете на трима холандци, лежащи наоколо: един на близкия кей, друг — под масата. Третият беше по корем, на прага на задната врата на къщата, с алебарда, която не му беше послужила нито да защити живота си, нито за каквото и да било друго. Забелязах, че джобовете му бяха обърнати, липсваха бронята и чизмите, както и два пръста от ръката, без съмнение защото този, който го беше претършувал, беше бързал да извади пръстените му. Струята от кръвта му, червена и тъмнокафява, прекосяваше двора и достигаше мястото, където седеше капитанът.

— На този вече не му е студено — каза единият от войниците.

Не беше нужно да се обръщам. По силния баски акцент разбрах, че е проговорил Мендиета. Беше баск като мен — як бискаец със сключени вежди и с мустаци, големи почти колкото мустаците на моя господар. Компанията допълваха Курро Гароте, от Перчелес в Малага, толкова загорял, че приличаше на мавър, Хосе Лоп от Майорка и един стар приятел на капитан Алатристе от предишните походи, Себастиан Копонс: дребен арагонец, сух и жилав като дявол, чието лице изглеждаше като изсечено от дърво. Видях наблизо да се мотаят още неколцина от отделението: братята Оливарес и галисиецът Ривас.