Читать «Слънцето на Бреда» онлайн - страница 8

— Благодаря — каза простичко той.

Последвах го. Оставих дисагите на земята, съблякох кадифената си дреха и тръгнах след него. Направих го не защото ми се беше усмихнал, докато ми благодареше, нито защото ме разнежиха прогорелият му ръкав и зачервените му от дима очи, а защото неочаквано този непознат войник ме беше накарал да проумея, че понякога има неща, по-значими от един грабеж. Дори резултатът от този грабеж вероятно да надхвърля сто пъти годишната ти заплата. Тъй че вдишах чист въздух с пълни гърди, покрих устата и носа си с кърпа, която извадих от вътрешния си джоб, приведох глава, за да не се удрям в пукащите греди, заплашващи да рухнат всеки момент, и навлязох с тях в димния облак, за да взема книги от горящите лавици. В един миг обаче горещината стана задушаваща, въздухът се изпълни с пламтящи частици, които изгаряха вътрешностите при вдишване. По-голямата част от книгите пък станаха на пепел, но не пепел от любов както в онзи прекрасен и далечен сонет на дон Франсиско де Кеведо, а печални останки, в които се топяха и изчезваха толкова часове на труд, толкова любов, толкова ум и толкова човешки съдби, които биха могли да осветят живота на толкова други хора.

Влязохме още един, последен път, преди покривът на библиотеката да рухне в грохот и пламъци зад гърба ни. Останахме отвън, задъхващи се от чистия въздух, и се гледахме замаяни, с полепнали от потта ризи и очи, насълзени от дима. В нозете ни лежаха спасени около двеста книги и стари свитъци от библиотеката. Една десета част, пресметнах аз, от това, което изгоря вътре. На колене до купчината, изтощен от усилията, облеченият в черно холандец кашляше и плачеше. Колкото до войника, щом си пое достатъчно въздух, той ми се усмихна така, както когато му донесох вода.

— Как се казваш, момче?

Поизпъчих се леко, сподавяйки надигащата се кашлица.

— Иниго Балбоа — рекох аз. — От частта на дон Кармело Брагадо.

Последното не беше съвсем вярно. Всъщност това беше частта на Диего Алатристе, а покрай него и моята, защото в легионите носачът беше малко повече от прислужник или товарно муле, а не войник. Ала непознатият не даваше вид да се интересува от тия подробности.

— Благодаря ти, Иниго Балбоа — каза той. Усмивката му беше станала по-широка и озаряваше цялото му лице, блестящо от потта и черно от дима.

— Някой ден — додаде той, — ще си спомниш стореното днес.

Честно казано, любопитно е, нали? Той по никакъв начин не би могъл да знае това, но както можете сами да се уверите, думите на войника се оказаха верни и аз много добре си спомням онзи ден. Тогава той постави една ръка на рамото ми, а с другата стисна моята. Беше топло и силно ръкостискане. А после, без да размени и дума с холандеца, който редеше с трепет книгите една върху друга, сякаш бяха драгоценно съкровище — днес вече зная, че са били именно това, — той пое по пътя си.

Щяха да минат няколко години, преди да срещна отново непознатия войник, на когото помогнах да спаси книгите от библиотеката на Кметството в онзи мъглив ден от плячкосването на Оудкерк, и през цялото това време нямаше да зная името му. Едва по-късно, когато вече бях зрял мъж, имах щастието да го срещна пак, в Мадрид, и при обстоятелства, които нямат връзка с настоящата история. Тогава той вече не беше окаден войник. Въпреки годините, които ни деляха от онази далечна утрин в Холандия, той си спомняше името ми. А аз най-сетне научих неговото. Казваше се Педро Калдерон: дон Педро Калдерон де ла Барка.