Читать «Слънцето на Бреда» онлайн - страница 2

В такива размисли бях потънал аз в онази мъглива утрин, докато вървях, съвсем невъзмутимо, към холандските часови и към портата на Оудкерк, редом със забраденото момиче, сред селяни, гъски, волове и каруци. Продължих да крача напред, дори след като един селяк, прекалено мургав за онзи пейзаж и онзи народ — там почти всички са руси, със светли кожи и очи — мина покрай мен, мърморейки много тихо нещо подобно на „Аве, Мария“, и ускори стъпка, сякаш се опитваше да настигне други четирима мъже, също необичайно слаби и мургави, които вървяха малко по-напред.

Тогава четиримата отпред, поизостаналият, момичето със забрадката и аз стигнахме заедно, почти едновременно, до часовите при подвижния мост и портата. Там стояха един дебел, червендалест ефрейтор, загърнат с черен плащ, и друг страж с дълги руси мустаци, когото си спомням много добре, защото той каза нещо на фламандски, несъмнено някакъв комплимент, отправен към девойката със забрадката, и след това силно се изсмя. А после внезапно смехът му секна, защото слабоватият селянин, мърморещ „Аве Мария“, извади кама от дрехата си и му преряза гърлото. Кръвта бликна от зиналата рана на такава силна струя, че опръска дисагите ми точно в момента, когато ги отварях, а другите четирима, в чиито ръце също бяха просветнали мълниеносно ками, вадеха добре смазаните пистолети, носени от мен. Тогава дебелият ефрейтор отвори уста, за да призове „На оръжие“. Ала само това и успя да стори — да я отвори, защото преди да издаде и звук, му опряха друга кама над голямата яка на бронята и прерязаха гръкляна му от ухо до ухо. Когато падна в трапа, аз вече бях оставил торбите и със собствената си кама между зъбите се катерех като катерица по стълба на подвижния мост. Междувременно девойката със забрадката, превърнала се в младеж на моя възраст, отговарящ на името Хайме Кореас, се качваше от другата страна, за да препречи като мен с клин механизма на подвижния мост и да среже въжетата и скрипците.

Оудкерк не помнеше да е осъмвал така. Защото четиримата мъже с пистолетите, ведно с другия, мълвящия молитвата, префучаха като дяволи из бастиона, стреляйки и мушкайки с камите си всичко живо наоколо. Едновременно с това, когато другарят ми и аз препречихме моста и вече се спускахме по веригите надолу, от брега на дигата се надигна глух вой. Това бе ревът на сто и петдесет мъже, прекарали нощта във вода до пояса, които сега изплуваха от нея с възгласи „Свети Сантяго! Свети Сантяго!… Испания и свети Сантяго!“. Решени да прогонят студа с огън и меч, те възлизаха по насипа с оръжие в ръка, завземаха бастиона и после, за ужас на холандците, които се щураха насам-натам като полудели гъски, нахълтваха в града и сечаха наред.