Читать «Слънцето на Бреда» онлайн - страница 5

Та разправях ви, че бяхме стигнали до площада при кметството и там поостанахме, зашеметени от гледката на пожара и труповете на англичаните — повечето бяха руси или рижи и луничави, голи, струпани край вратите. От време на време се разминавахме с испанци, натоварени с плячка, или групички потресени холандци, които гледаха от покритите входове към площада. Те стояха там, свити като стадо овце под зорките очи на нашите въоръжени до зъби другари. Отидохме да им хвърлим един поглед. Имаше жени, старци, деца и неколцина мъже. Спомням си един младеж на наша възраст, който ни гледаше едновременно мрачно и с любопитство, а също и жени с бледи лица, с широко отворени очи под белите забрадки и русите плитки. Очите им бяха светли и те наблюдаваха със страх смуглите войници с обветрени лица, по-ниски от техните фламандци, но с буйни мустаци, гъсти бради и яки крака, кръстосващи наоколо с мускети на рамо и шпаги в ръце, целите в кожа и метал, потънали в мръсотия, кръв, кал от дигата и барутен прах. Никога няма да забравя начина, по който ни гледаха нас, испанците, там в Оудкерк, както и на много други места; смесицата от чувства, от омраза и страх, когато ни виждаха да влизаме в градовете им, да минаваме в боен ред покрай къщите им, потънали в прахта от пътищата, със стърчащи отвсякъде оръжия и облечени в дрипи, смълчани, но по-опасни, отколкото ако надавахме викове. Горди дори в окаяността си, като във „Войнишката песен“ на Бартоломе Торес Нааро:

За зло или добро, така е във войната — на две ръце разчиташ, и липсва ти парата.

Ние бяхме вярната пехота на нашия католически крал. Все доброволци, тръгнали да дирят богатство и слава, хора на честта, ала нерядко и хора от изметта на Испания, сган, алчна да плячкосва, която показва желязна, безупречна дисциплина единствено под вражески обстрел. Неустрашими и сеещи ужас дори в разгрома, испанските легиони, в продължение на два века школа за най-добрите войници на Европа, олицетворяваха най-резултатната военна машина, която някой някога е изпращал на бойното поле. Макар че по онова време епохата на големите завоевания беше приключила и все повече се утвърждаваше ролята на тежката артилерия. Войната във Фландрия се беше превърнала в низ от протяжни обсади с мини и окопи, и нашата пехота вече не беше бляскавата войскова част, на която великият Фелипе II разчиташе и за която беше написал онова прословуто писмо до своя пратеник при папата: