Читать «Слънцето на Бреда» онлайн - страница 102

— Намерих ви — казах на Веласкес — скица на шпагата на маркиз Де лос Балбасес… Един стар приятел я е виждал много пъти и си я спомня доста добре.

Обърнах гръб на портрета на Анхелика. После извадих листа, който носех сгънат под дрехата и я подадох на художника.

— Ръкохватката беше от бронз и злато. Ето, тук ваша милост ще види как са разположени и защитните зъбци.

Веласкес, който беше оставил парчето плат и четките, огледа скицата с доволен вид.

— Колкото до перата на шапката му — додадох — няма съмнение, че бяха бели.

— Отлично — рече той.

Остави листа на масата и погледна картината. Тя беше предназначена да краси една от залите в двореца — беше огромна, сложена на специална поставка до стената, а до нея имаше стълбичка, за да може художникът да работи в горната й част.

— Накрая реших да се вслушам в съвета ви — добави замислено той. — Копия вместо знамена.

Аз самият му бях разказал подробностите в дълги разговори, проведени през последните месеци, след като дон Франсиско де Кеведо го беше посъветвал да документира с моя помощ детайлите от картината. За да я осъществи, Диего Веласкес беше решил да подмине яростта на битките, сблъсъка на стоманата и другите обичайни неща за общите батални сцени, и да се опита да предаде тържествеността и величието на мига. Искаше, казвал ми го беше нееднократно, да пресъздаде едновременно и великодушието, и високомерието на победителите, при това по свой начин: действителността не такава, каквато е, а каквато той си я представя. Искаше да изрази нещата едновременно и истинно, но и да ги остави малко недовършени, така че да остави простор на въображението на зрителя, който да почувства контекста и духа на сцената.

— Как ви се струва?

Пределно добре знаех, че художествената ми преценка на двадесет и четиригодишен войник въобще не го интересуваше. Но той искаше нещо друго. Отгатвах го по начина, по който ме наблюдаваше, някак боязливо, почти крадешком, докато погледът ми се плъзгаше по картината.

— Така беше и не беше така — казах аз.

Едва-що тия думи се изплъзнаха от устата ми, и вече се разкаях за тях, боях се, че съм го подразнил. Но дон Диего само се усмихна леко.

— Добре — рече той. — Зная, че няма хълм с подобна височина близо до Бреда и че перспективата на фона е малко пресилена — направи няколко крачки и се вгледа в картината с ръце на хълбоците. — Но сцената се получава и това е важното.

— Нямах предвид това — отбелязах.

— Зная какво имахте предвид.

Отиде до ръката, с която холандецът Юстин фон Насау поднася ключа на нашия генерал Спинола — ключът все още беше скициран бегло и представляваше цветно петно — и я разтърка с палец. После отстъпи назад, без да откъсва очи от платното. Взираше се в пространството под хоризонталното дуло на аркебуза, който голобрадият войник държеше на рамо, там, където едва се забелязваше орловият профил на капитан Алатристе, полускрит между главите на двама от офицерите.