Читать «Вода за слонове» онлайн - страница 193

— В такъв случай — заявява шерифът и се усмихва със стиснати устни — моля, оставете ни да продължим работата си.

Извръщам се рязко към управителя на „Братя Нески“ и виждам как очите му се разширяват от изненада.

— Повярвайте ми, не я искате — казвам. — Тъпа е като галош. Аз мога да я накарам да направи някои работи, но вие няма да изкопчите от нея и най-малкото нещо.

Веждите му се повдигат.

— Моля?

— Хайде, накарайте я да направи нещо — подканвам го.

Той се втренчва в мен така, като че ли са ми поникнали рога.

— Сериозно говоря — продължавам да го убеждавам. — Нали имате човек за слонове? Опитайте се да я накарате да направи нещо. Тя е съвсем безполезна, страшно е глупава.

Той ме гледа още една секунда. После обръща глава.

— Дик! — излайва. — Накарай я да направи нещо.

Напред излиза мъж със слонски остен в ръка.

Поглеждам Роузи право в очите. Моля те, Роузи. Разбери какво става. Моля те!

— Как се казва? — пита Дик и ми хвърля поглед през рамо.

— Гъртруд.

Той се извръща към Роузи.

— Гъртруд, ела при мен. Ела при мен веднага! — гласът му е висок и остър.

Роузи издишва и започва да полюшва хобота си.

— Гъртруд, ела при мен веднага! — повтаря той.

Роузи примигва, прокарва хобот по земята и после спира. Завива върха на хобота и бутва с крака си към него малко пръст. После го премята нагоре, разпръсквайки събраната пръст по гърба си и върху хората около нея. Неколцина от тълпата се разсмиват.

— Гъртруд, вдигни си крака — заповядва Дик, пристъпва напред и застава до рамото й. Потупва я отзад по крака с остена. — Вдигни го!

Роузи размърдва уши и го подушва с хобота си.

— Вдигни го! — нарежда той и я удря по-силно.

Роузи се усмихва и започва да претърсва с хобот джобовете му. И четирите й крака остават твърдо на земята.

Човекът за слоновете избутва хобота й настрана и се обръща към шефа си.

— Прав е. Тя не знае дори едно-единствено скапано нещо. Как изобщо успяхте да я извадите и да я докарате тук?

— Този човек я доведе — управителят сочи към Грег и после се обръща обратно към мен: — И така, какво все пак прави този слон?

— Стои в менажерията и посетителите я черпят с бонбони.

— И това ли е всичко? — пита той невярващо.

— Да — отвръщам.

— Нищо чудно, че скапаният цирк е пропаднал — заключава той и поклаща глава, след което отново се извръща към шерифа: — И така, какво друго имате?

Не чувам нито дума повече от разговора им, защото ушите ми бръмчат.

Какво направих, по дяволите?

Гледам окаяно към прозорците на вагон 48 и се чудя как да поднеса на Марлена новината, че сега притежаваме слон, когато тя изведнъж излита през вратата и скача на перона като газела. Още преди да се е приземила, вече се е устремила в бяг, изтласквайки се с ръце и крака.

Обръщам се да проследя траекторията й и веднага виждам причината за полета й. Шерифът и управителят на „Братя Нески“ стоят до палатката с менажерията, стискат си ръце и се усмихват. Нейните коне са строени в редица зад тях и хората на „Братя Нески“ държат юздите им.

Управителят и шерифът рязко се обръщат, когато тя стига до тях. Прекалено съм далеч, за да чуя кой знае колко от разговора им, но отделни изрази от гневната й реч — онези, изречени с най-висок глас все пак достигат до ушите ми — думи като „как смеете“, „ужасяващо хладнокръвие“ и „неописуема наглост“. Тя жестикулира буйно, размахва ръце и над терена съвсем ясно се чуват думите „грандиозен крадец“ и „съдебно преследване“. Или пък беше „затвор“?