Читать «Вода за слонове» онлайн - страница 192

До вечерта храната в готварницата свършва.

След паническото бягство, ден трети.

В късните часове на сутринта влакът на цирк „Братя Нески“ спира на съседния коловоз. Шерифът и гаровите чиновници се връщат и поздравяват управителя по начин, от който човек може да реши, че е най-малкото кралска особа. Минават заедно през терена и завършват срещата със сърдечни ръкостискания и гръмък смях.

Когато хората на „Братя Нески“ започват да преместват животните и оборудването на „Братя Бензини“ в палатките и в своя влак, дори и най-отчаяните оптимисти сред нас повече не могат да отричат очевидното.

Чичо Ал е офейкал. Всички ние, до един, сме безработни.

Мисли, Якоб. Мисли!

Разполагаме с достатъчно пари, за да се махнем оттук, но каква полза, когато няма къде да отидем? Очакваме дете. Трябва ни план. Трябва да си намеря работа.

Отивам до града, влизам в пощата и се обаждам на Дийн Уилкинс. Боях се, че няма да си спомни кой съм, но в гласа му прозвучава облекчение, че най-после може да разбере нещо за мен. Казва, че често се е чудил къде съм отишъл, дали съм добре и между другото, какво съм правил през последните три месеца и половина.

Поемам дълбоко дъх и още докато си мисля колко трудно ще е да му обясня всичко, думите започват да се изливат от устата ми. Избликват навън, борейки се за преднина, и понякога излизат така накъсани, че трябва да се върна назад и да започна да говоря за друга част от преживелиците си. Когато най-после млъквам, Дийн Уилкинс остава безмълвен толкова дълго, че се питам дали връзката не е прекъснала.

— Дийн Уилкинс? Там ли сте? — питам, отдалечавам слушалката от ухото си и я поглеждам. За момент ми се приисква да я ударя в стената, но се въздържам, понеже началничката на пощата ме вижда. Всъщност се взира в мен с трескава възбуда, защото внимателно е слушала всяка дума. Обръщам се към стената и отново вдигам слушалката към ухото си.

Дийн Уилкинс прочиства гърло, запъва се за миг и после казва, че да, разбира се, мога да се върна в колежа и да положа изпитите си.

Когато се връщам на терена, заварвам Роузи застанала на известно разстояние от менажерията заедно с управителя на „Братя Нески“, шерифа и един гаров чиновник. Затичвам се към тях.

— Какво, по дяволите, става тук? — питам, спирайки до рамото на Роузи.

Шерифът се обръща към мен.

— Вие ли сте управителят на този цирк?

— Не.

— Тогава не ви влиза в работата.

— Това е моят слон, следователно ми влиза в работата.

— Това животно е част от движимото имущество на цирк „Братя Бензини“ и като шериф съм упълномощен от името на…

— Как ли пък не е, по дяволите. Тя е моя.

Наоколо започва да се събира тълпа, състояща се главно от бивши работници от „Братя Бензини“. Шерифът и гаровият чиновник нервно се споглеждат.

Грег излиза напред. Очите ни се срещат. А после той се обръща към шерифа:

— Вярно е. Наистина е негова. Той е прекупвач на слонове. Пътуваше с нас, но слонът е негов.

— В такъв случай предполагам, че можете да го докажете.

Лицето ми пламва. Грег е вперил поглед в шерифа с неприкрита враждебност. След няколко мига започва да скърца със зъби.