Читать «Вода за слонове» онлайн - страница 187

И така, импровизираният парад минава по улиците на града, след което животните са отведени в менажерията и продавачите на бонбони и другите концесионери излагат стоките си. Тълпата, която е тръгнала от града след парада, се събира на главната алея и не след дълго Сесил вече обработва наивниците пред входа за страничните атракции.

Притискам се към външната страна на палатката с менажерията и повдигам ръбовете на леко оцветения в различни цветове брезент, за да мога да надникна вътре.

Виждам Август, който води навътре Роузи. Размахва бастуна със сребърен връх под корема й и зад предните й крака, заплашвайки я с него. Тя послушно върви до него, но очите й са замъглени от враждебност. Той я завежда до обичайното й място и привързва крака й към един кол. Тя поглежда надолу към приведения му гръб с прилепнали към главата уши и после май си променя настроението — започва да полюшва хобота си и да разучава земята пред себе си. Намира нещо малко и го вдига. Завива навътре хобота си и потрива предмета до него, за да провери дали е мек. После го пъха в устата си.

Конете на Марлена вече са на мястото си, но нея все още я няма. Повечето от селяндурите вече са се запътили към голямата шатра. Досега трябваше вече да е дошла. Хайде, хайде, къде си…

Минава ми мисълта дали пък въпреки обещанието си не е отишла в купето им. По дяволите, по дяволите, по дяволите! Август все още се суети с веригата на Роузи, но не след дълго ще забележи, че Марлена я няма, и ще тръгне да я търси.

Някой ме подръпва за ръкава. Обръщам се рязко със стиснати юмруци.

Грейди примирително вдига ръце.

— Ей, приятел. Успокой се.

Свалям юмруците си.

— Просто съм малко нервен, това е всичко.

— Да, е, добре, не мога да кажа, че нямаш причина — кима той и оглежда наоколо. — Я кажи, нахрани ли се вече? Видях как те изхвърлиха от готварницата.

— Не — отвръщам.

— Хайде. Да отидем до щанда за сандвичи.

— Не, не мога. Нямам пукната пара — казвам, изпълнен с отчаяно желание да го накарам да се махне. Обръщам се към брезента и разделям ръбовете му, за да надникна вътре. Марлена все още я няма.

— Ще ти дам назаем.

— Не, наистина, добре съм — обръщам му гръб с надеждата да схване намека и да си тръгне.

— Виж, трябва да поговорим — изрича тихо той. — По-безопасно е на алеята.

Обръщам глава и срещам погледа му.

Тръгвам след него към главната алея. От вътрешността на голямата палатка оркестърът подхваща музиката на спектакъла.

Заставаме в редицата пред щанда за сандвичи. Мъжът зад тезгяха подхвърля и приготвя сандвичи с невероятна скорост, бързайки да ги подаде на малкото останали закъснели.

Аз и Грейди си проправяме път до началото на редицата и Грейди вдига два пръста.

— Два сандвича, Сами. Не бързай.

След броени секунди мъжът зад тезгяха ни протяга две тенекиени чинийки. Вземам едната, а Грейди взема другата, след което подава една навита на руло банкнота.