Читать «Синдромът Портной» онлайн - страница 7

Добре де, казвам, щом така мислиш (аз също си падам по мелодрамата — и аз съм верен на стила на семейството), не ми е потрябвал твоят сандвич! Нищо не ми трябва!

Не те обичам, повече, не обичам деца, които се държат така. Ще си живея сама в къщи с тати и Хана, казва майка ми (такива ги реди, направо ще ме съсипе). Хана също може да подрежда плочките за игра на маджонг всеки вторник вечер. Не ни трябваш повече.

Много важно! И аз изхвръквам в дългия мрачен коридор. Голям праз! Ще продавам бос вестници по улиците. Ще се возя на стоп където си искам с камионите, ще спя по полето, мисля си — но после само видът на празните бутилки от мляко до изтривалката пред входната врата е достатъчен, за да стовари върху ми съзнанието за всичко толкова скъпо, което съм изгубил. „Мразя те! — крещя аз, като ритам с галош по вратата. — Ти си гадна!“ Изправена пред потока мръсотия и ерес, кънтящи из коридорите на блока, където тя си съперничи с още двайсет други еврейки за титлата света мъченица, майка ми няма друг избор, освен да тресне двойното резе. Тогава започвам да блъскам по вратата, за да ме пуснат вътре. Падам на колене на черджето да прося опрощение за греха си (какъв ли е той) и обещавам да бъда безукорен до края на нашия съвместен живот, който в този миг, вярвам, е вечен.